Кървавото евангелие

Рун го следваше, подбран от неколцина швейцарски гвардейци с извадени оръжия. Надя вървеше от лявата му страна, на пръв поглед не особено притеснена; Джордан крачеше отдясно и изглеждаше повече ядосан, отколкото разтревожен. Рун беше благодарен, че двамата са до него.

Изпънатият гръб на кардинала ясно показваше гнева му. Аленото му расо се вееше зад него. Несъмнено беше яростен, че Надя го е излъгала за смъртта на Рун.

Рун погледна назад към редицата швейцарски гвардейци. Зад тях се мъкнеше отец Амвросий, без да си прави труда да скрие злорадството си.

С помощта на Надя Рун лесно можеше да се справи с всички, но нямаше желание да се измъква. Искаше да накара Бернар да разбере какво се е случило и да осигури помощта му за откриването на Ерин и книгата. Молеше се все още да има достатъчно време.

Кардиналът отключи вратата на някаква приемна и ги въведе вътре.

Прекоси стаята, тежко се отпусна до една кръгла махагонова маса и направи знак на Рун да седне на обичайното място от дясната му страна. Може би в крайна сметка не е чак толкова ядосан, помисли си свещеникът, докато придърпваше един източен антикварен стол с тапицерия в кехлибарен цвят.

— Рун. — Суровият тон на Бернар прогони моментната надежда. — Ти ме излъга. Мен.

— Аз ви излъгах — поправи го Надя. — Вината пада върху мен.

Бернар махна пренебрежително с ръка.

— Той е позволил да се случи.

— Така е. — Рун сведе глава. — Поемам пълната отговорност.

Надя скръсти ръце на гърдите си.

— Добре тогава. Щом не съм виновна, мога ли да си вървя?

— Никой няма да излезе оттук, докато не ми обясните задоволително какво става.

— Признание ли искаш? — ядоса се Рун. — Защото вече няма никакво значение. Книгата е в ръцете на Белиал.

Бернар се отпусна в стола си.

— Разбирам.

— Белиал са в Рим. — Корза положи длани върху лъскавата маса, сякаш се канеше да стане. — Трябва да ги намерим.

— Стой — нареди му Бернар, сякаш заповядваше на куче. — Първо ми кажи как се е стигнало дотук.

Рун настръхна. Докосна броеницата си, търсейки начин да се успокои, преди да разкаже за събитията в Русия. Заговори бързо, но Бернар все го бавеше с въпроси, целящи да открият недостатъци. Богословският му ум търсеше несъответствия, опитваше се да разкрие лъжи.

А през цялото това време минутите изтичаха.

Неспособен да стои на едно място, Рун продължи разказа си, като крачеше напред-назад из стаята и спираше, за да погледне навън през прозореца. На площада хората обличаха палтата си, събираха си нещата. Свечеряваше се, до залез-слънце оставаше не повече от половин час; след това стригоите щяха да вилнеят на свобода. Всяка изминала секунда намаляваше шансовете на Рун и Джордан да открият Ерин жива или да се доберат до книгата. Кардиналът обаче продължаваше да го притиска.

— Ако смятате да ни разпитвате цял ден — намеси се Джордан, — защо не изпратите екип да търси Ерин и книгата? За да се уверите, че не сме били целия път дотук само за да ви разказваме небивалици?

— Не може да държите такъв тон на кардинала! — изгледа го кръвнишки Амвросий.

— Ти ли ще ми кажеш? — Джордан избута стола си назад, готов да зашлеви набързо отеца.

Надя се размърда на мястото си. Ако Рун дадеше знак, тя и Джордан бяха готови да се бият.

Рун вдигна ръка.

— Успокойте се. Ние...

На вратата леко се почука.

Рун се заслуша. Петима мъже и една жена. Усмихна се, когато разпозна ударите на едно от сърцата. Едва се сдържа да не падне на колене и да благодари на Господа. Е, това можеше да почака.

Надя също чу и го погледна.

Джордан местеше поглед между двамата, привлекателното му лице бе изкривено от объркване.

Амвросий надяна най-надутата си физиономия и отвори вратата.

Ерин влезе в стаята.

Нашийникът на Батори беше оставил рани и засъхнали струйки кръв по шията ѝ. Лицето и ръцете ѝ бяха омазани в мръсотия, изглеждаше изтощена. Младежът, който я следваше, бе в още по-лошо състояние.

Но тя беше жива.

16:40 ч.

Джордан сграбчи Ерин в най-чудесната прегръдка, която бе получавала от цяла вечност. Тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му. Искаше ѝ се да си почива така много, много дълго.

— Как дойде тук? — попита Рун. — И кой е този с теб?

Ерин се освободи от ухиления Джордан.

— Това е Нейт Хайсмит. Беше член на екипа ми в Цезарея. Батори го заловила и го докарала в Рим.

Нейт се ръкува с всички, като хвърляше подозрителни и ревниви погледи към Джордан след онази несъмнено любвеобилна прегръдка.

Джордан сякаш не забеляза и си остана ухилен до уши. Не откъсваше поглед от Ерин и тя не се сдържа и също се усмихна. Когато Батори я беше помъкнала със себе си, оставяйки Джордан и Рун в лапите на Распутин, тя се страхуваше, че никога повече няма да види някого от двамата.

Джордан набързо ѝ разказа за случилото се през последните часове.

На свой ред тя обясни как двамата с Нейт бяха избягали през тунелите на цирка на Нерон във Ватикана. Щом пристигнали тук, тя настояла за среща с кардинал Бернар и двамата били незабавно арестувани от швейцарските гвардейци.

— Руините на цирка! — възкликна Рун. — Разбира се. Онзи прокълнат лабиринт от тунели е идеалното убежище за Белиал.