Кървавото евангелие

Вратата на асансьора се отвори и Леополд се озова пред рецепционистка в елегантен черен костюм, седнала зад внушително бюро. Леополд прошепна бърза молитва за закрила и излезе от кабината.

— Да? — Аметистовите ѝ обеци проблеснаха, когато тя вдигна глава. Имаше широко поставени кафяви очи и сочни устни. Лице, сякаш взето от ренесансова картина.

— Брат Леополд. — Той се облегна нервно на високото стъклено бюро. — Бях повикан.

Тя натисна копче с дълъг пурпурен нокът и заговори в слушалката. Отговорът, който прозвуча, бе едносричен.

— Да.

Леополд не знаеше дали да изпитва облекчение или ужас.

Жената стана и го поведе по дълъг бляскав коридор към алуминиева врата. Бедрата ѝ се поклащаха съблазнително на всяка крачка.

Тя отвори вратата и отстъпи назад.

Трябваше да влезе сам. До ушите му достигна звук на течаща вода.

Леополд влезе в огромно помещение с прозорци от пода до тавана, обляно от светлината на яркото римско слънце.

Голям правоъгълен фонтан доминираше в центъра на залата. Пурпурни лилии сияеха на фона на сивите плочи. Водата падаше през ръба на изумруденозеления камък. Звукът може би трябваше да действа успокояващо, но направо драскаше по нервите на Леополд.

Погледна онзи. който го беше повикал. Той стоеше с гръб към фонтана, загледан навън, вероятно към река Тибър далеч долу. Сивата Му коса бе късо подстригана, разкриваща загорял врат над яката на скъпата риза. Под фината тъкан се открояваха мощни мускули. Дори сега гърбът Му си оставаше изправен, сякаш необременен от тежестта на хилядите години живот.

Той се обърна към приближаващия Леополд и вдигна ръка, за да пусне малка пеперуда с дъгоцветни криле. Създанието отлетя от дланта Му и кацна на широкото стъклено бюро. Леополд едва сега осъзна, че насекомото е всъщност миниатюрен автомат, изработен от месинг, зъбни колела и тънка като косъм тел.

Извърна се от пеперудата и се взря в сребристите очи, които го изучаваха преценяващо.

Сплашен, Леополд падна на колене под тежестта на погледа.

— Свършено е — каза той и докосна кръста си, но не намери сила в него. — Успяхме. Великата гибел започва.

Чу приближаващи стъпки.

Умираше от страх, но не смееше да помръдне.

Пръсти, силни като клещи, докоснаха рамото му, ала допирът им бе топъл, нежен, изпълнен с обич.

— Справи се добре, сине мой. Книгата е отворена и тръбите на войната ще засвирят. След хилядолетия чакане съдбата ми направи пълен кръг. Аз изпратих Назарянина от този свят — и сега е мой дълг да Го върна на полагащия Му се трон. Дори това да означава край на този свят.

Леополд въздъхна треперливо. Сърцето му ликуваше. Един пръст повдигна брадичката му. Леополд се загледа нагоре в лицето на фона на яркия нов ден — лице, което някога самият Христос бе гледал със същата любов и всеотдайност.

Преди да го прокълне за цяла вечност.

Преди да превърне името му в синоним на предателството.

Устните на Леополд безмълвно оформиха това име, с хвалебствия и надежда.

Юда.