Кървавото евангелие

Рун вървеше към Рим. Седмиците път денем и нощем през студени планински проходи бяха раздрали обувките, а после и стъпалата му. Когато вече не можеше да върви, намираше убежище в затънтени планински църкви, пиеше глътка вино и отново продължаваше в пустошта.

Бернар го посрещна в Рим и го отведе дълбоко под базиликата „ Свети Петър ", където само най-старите от техния вид се осмеляваха да отидат. Там Рун се покая. Отдаде се на пост. Молеше се. Умъртвяваше плътта си. Нищо от това не успя да изтрие петното на греха му.

Десетилетие по-късно Бернар отново го изпрати в света на хората, този път на нова мисия в замъка Чахтице. Трябваше да изпълни последното си изкупление, като отърве света от онова, което бе създал с греха си.

Въоръжените мъже около него бяха извадили мечовете си. Страхът бе изписан на лицата им, отекваше в бясно биещите им сърца. Бяха прави да се страхуват.

Граф-палатинът и графовете водеха, хвърляйки нервни погледи назад към хората си, сякаш се бояха, че те няма да могат да ги спасят. И те наистина не можеха. Рун обаче можеше. Той се молеше да не му се налага. Молеше се историите да са измислени и покварената му любов да не е причинила това.

Но бе чувал и други истории... за зловещи експерименти в мъртвилото на нощта, намекващи, че в жестокостите ѝ има някаква мрачна умисъл, някакво подобие на интелигентността ѝ, на лечителските ѝ умения, използвани с нечисти цели. Това го плашеше най-много — че някаква част от истинската ѝ природа, вече деградирала, продължаваше да съществува в чудовището.

Когато стигнаха портите на замъка, мъжете се размърдаха неспокойно, насеченият им дъх излизаше на пара в студения въздух.

Граф-палатинът почука по яката дъбова порта, способна да издържи удари на таран. За момент Рун се замоли никой да не отговори и да бъдат принудени да обсадят замъка, но Ана отвори. Родилният белег все така петнеше лицето ѝ, но иначе бе неузнаваема. Мършава като скелет и цялата в белези, тя бе облечена само в мръсна долна риза въпреки хапещия студ.

Граф-палатинът отвори широко вратата. Вътре цареше мрак, ала Рун надуши онова, което щяха да открият. Някъде дълбоко под вонята долови миризма и на гниеща лайка.

Граф Жрини запали факел и острата миризма на горящ катран се добави към букета на смъртта.

Граф-палатинът взе факела и прекрачи прага. Светлината падна върху малко момиче, лежащо вкочанено на каменния под. Бялата ѝ плът бе покрита със синини. По китките, шията и от вътрешната страна на бедрата ѝ имаше замръзнала кръв.

Граф-палатинът се прекръсти.

Зад тях някакъв войник повърна в снега. Рун свали расото си и покри тялото. Но църквата нямаше достатъчно раса, за да скрие срама му. Той беше убил това момиче, все едно сам бе разкъсал гърлото ѝ.

Няколко крачки по-нататък две момичета се бяха сгушили под мръсна дървена маса. У русото почти не беше останал живот. Ударите на сърцето ѝ отслабваха. Рун коленичи пред нея и ѝ даде опрощение.

— Благодаря, отче — със стържещ глас изхриптя тъмнокосото момиче с раздрано гърло.

Рун сведе засрамено очи. Мъртвите тук, както и всички други, убити от Елизабет, лежаха на неговата съвест. Любовта на сангвиниста носеше единствено смърт и страдания.

Един войник взе на ръце все още живото момиче и го отнесе до студената камина. Уви я в наметалото си и запали огън, като насочи цялото си внимание върху задачата. Рун затвори за последен път очите на приятелката ѝ. Двете бяха толкова млади, едва започваха да разцъфтяват.

Писък разцепи въздуха. Граф-палатинът наклони глава настрани, опитвайки се да разбере откъде идва звукът. Рум знаеше. От покоите на Елизабет.

Изправи се и поведе.

Един от войниците го следваше плътно по петите. Граф-палатинът като че ли изгуби желание да води и изостана. Елизабет някога го беше наричала братовчед. Той беше избрал другите благородници заради роднинските им връзки с нея. Всеки бе женен за една от дъщерите ѝ. Трябваше да бъде арестувана в присъствието на знатни лица, както изискваше положението ѝ.

Рун отвори вратата на спалнята на Елизабет. В един черен ъгъл хлипаше момиче. Друго момиче беше затворено в клетка с шипове, окачена високо във въздуха. Елизабет стоеше гола отдолу. Две прислужници люлееха клетката и нежното тяло на момичето се нанизваше на острите шипове. Кръвта капеше по бялата кожа на Елизабет.

Ужасен, Рун с мъка преглътна сълзите си. Той беше причината за всичко това.

Войниците се втурнаха да хванат слугините и да спрат люлеенето на клетката.

Сега граф-палатинът пристъпи напред.

-Вдовице Надажди, арестувам ви в името на краля.

— Ще платите скъпо за това нахлуване. — Елизабет изобщо не се опита да скрие голотата си. Тъмната ѝ коса се разлюля по белия ѝ гръб, докато се обръщаше към мъжете.

Изражението ѝ се промени, когато ги позна.

— Така значи. — На устните ѝ се появи жестока усмивка. — Дошли сте да умрете.

Рун пристъпи между нея и мъжете. Тя можеше да убие всички, но не и него. Извади нож от ръкава си.

— Моля те — рече той. — Не ме карай да го правя.

Тя залитна назад.

— Какво повече би могъл да вземеш от мен, Рун?

Той трепна и вдигна ножа така, че тя да го вижда.

Прекрасните ѝ сребристи очи се задържаха върху острието.

— Само с това ли ще ме пронижеш, свещенико?

Рун пристъпи към нея. Миризмата на топла кръв от кожата ѝ го опияняваше. С мъка овладя жаждата си.

— Внимавай, скъпи — прошепна тя. — И друг път съм виждала това твое изражение.

Рун промърмори молитва, после уви копринено въже около голите ѝ китки и я завърза.

— Вътре има благословено сребро — каза ѝ той. — Ако се опиташ да се освободиш, ще те изгори до кост.

— Покрийте я — нареди граф-палатинът.

Един войник метна мръсно одеяло върху окървавените ѝ рамене.

Тя сплете пръсти като в молитва. Очите ѝ намериха неговите. Рун прочете в тях мъка, съжаление и въпреки това, любов.