Кървавото евангелие

— Мнозина жертваха живота си, за да спасят Жената на познанието — рече тя. — А всъщност спасиха само мен.

— И теб си те бива. — Той я целуна по темето. — Беше си война, Ерин. Те бяха войници. По време на бой стават грешки. Умират хора. И продължаваш напред — колкото заради себе си, толкова и заради тях. Ключът е да продължаваш да се бориш.

Тя се напрегна в прегръдката му.

— Но пророчеството...

— Виж сега. — Той започна да брои на пръсти. — Първо: кой откри медальона в ръката на момичето? Ти. Второ: кой установи къде се намира бункерът? Пак ти. Трето: кой се досети, че книгата се отваря с кръв и кост? Отново ти. Толкова си добра в тези неща, че направо получавам комплекс от теб.

Ерин се усмихна. Може пък да беше прав. До последния момент Батори бе вървяла по следите им, а не те по нейните.

Тя извади парчето от одеялцето от джоба си и го задържа в отворената си длан. За първи път при вида му у нея не се надигна гняв. Той беше изчезнал, когато прости на баща си долу в тунелите, докато се намираше на прага на смъртта.

— Какво е това? — попита Джордан.

— Преди много време дадох едно обещание. — Тя погали тъканта с пръст. — Обещах, че никога няма да оставам настрана, когато сърцето ми казва, че нещо не е наред.

— И какво ти казва сърцето сега?

— Че си прав.

Той се ухили.

— Звучи добре.

Ерин задържа плата между палеца и показалеца си и той затрепери на вятъра. После го пусна. Парчето полетя към кипналия живот, който изпълваше Рим.

Обърна се към Джордан.

— Става въпрос не само за духовност и чудеса. А също и за логика, за това да имаш любопитно сърце. Ще намерим онзи Първи ангел.

Джордан я придърпа към себе си.

— Разбира се, че ще го намерим. Намерихме книгата, нали така?

— Точно така. — Тя облегна глава на гърдите му и се заслуша в равномерните удари на сърцето му. — И защото го направихме, имаме надежда.

— Е, май сме се потрудили добре. — Гласът на Джордан беше станал дрезгав.

Слънцето се подаде над хоризонта. Златните му лъчи затоплиха лицето ѝ.

Тя вдигна глава към неговата. Той погали бузата ѝ с опакото на дланта си и я задържа на тила ѝ.

Ерин се надигна да го целуне. Устните му бяха топли и меки, различни от тези на Рун, напълно естествени. Пъхна ръце под ризата му, дланите ѝ се плъзнаха по горещата му кожа. Той изстена и я привлече по-плътно до себе си.

Накрая тя се дръпна. И двамата дишаха тежко.

— Твърде бързо ли? — попита Джордан.

— Не. — Ерин отново се надигна към него. — Твърде бавно.

А после...

Късна есен

Рим, Италия

Брат Леополд хвърли няколко банкноти на предната седалка на таксито, достатъчно за превоза и за малък бакшиш. Като скромен свещеник в живота му нямаше място за екстравагантности.

Шофьорът докосна фуражката си в знак на благодарност. Леополд затвори вратата и се мушна в съседната пряка. Огледа огряната от слънце улица. Никой не го беше проследил от Ватикана. На няколко пъти бе карал шофьора да променя маршрута, да завива най-неочаквано, да влиза в задънени улички и да се връща. И въпреки цялото това разкарване, слезе от таксито на няколко преки от мястото, където отиваше.

Беше чакал дълго и бе хвърлил много труд. Не можеше да се провали в последния момент. Направеше ли го, Онзи, Комуто служеше, щеше да го унищожи. Леополд не беше толкова глупав, че да се смята за незаменим.

Тръгна по тясната уличка към небостъргача от стъкло и стомана, на чийто връх бе нарисувана сребърна котва. Това бе логото на корпорация „Аргентум“.[12] В дизайна на котвата имаше и кръст, Crux Dissimulata, символът, с който ранните християни показваха вярата си в Христос на други християни, без да им се налага да се боят от преследване. Днес той също криеше принадлежност към общност.

В сградата се намираше главата на Белиал, Онзи, Който беше сключил съюза между стригои и човеци и използваше и едните, и другите за Своите цели. Но самият Той не бе нито човек, нито звяр; беше нещо много повече — личността, прокълната от Христос да живее вечно.

Заради едно-единствено предателство.

Леополд трепереше при тази мисъл. Отлично осъзнаваше, че е предавал църквата много пъти, като изпълняваше Неговите заповеди и прикриваше с благочестив облик коварното си сърце.

Но как би могъл да постъпи другояче?

Стигна до входа и докосна кръста в центъра на логото, черпейки сила от знанието, че Неговата кауза е истинна и справедлива. Той беше един от малцината, които вървяха по правия път.

С подновена решимост Леополд влезе в сградата и съобщи името си на рецепцията. Суровият охранител направи справка със списък и с базата данни, преди да го отведе до ВИП асансьора. Той спираше само на един етаж, и то само ако возещият се имаше ключ.

След като вратата на кабината се затвори, Леополд вдигна кръста на гърдите си и издърпа дългото му рамо, разкривайки скрит ключ. Вкара го в ключалката на асансьора. Зелената светлина показа, че всичко е наред. Леополд въздъхна с облекчение. Никога досега не беше използвал ключа.