Кръвна линия

Продължи по коридора, който пресичаше огромния комплекс и минаваше през зона, означена като черна. Този район изглеждаше пуст, но не и изоставен. Цареше атмосфера на очакване, като пред гръмотевична буря. Причината стана ясна няколко метра по-нататък. Отдясно имаше площадка, гледаща към огромен като катедрала склад. Стъпала водеха към по-долното ниво.

От мястото на Лиза се откриваше пълен изглед към помещението. Приличаше на хангар, способен да побере пътнически авиолайнер. Складът беше пълен с още от онези метални създания, подредени на рафтове; по-големите бяха разположени направо на пода. Кабели свързваха гърбовете на четирикраките със зареждащи колонки. В центъра дремеше гигант с размерите на танк „Пършинг“, който още бе в процес на изграждане.

От помещението се носеше постоянно бръмчене и миризма на озон, създавайки усещането за предстояща буря.

От електрически заредения въздух косъмчетата на тила й настръхнаха.

Лиза забърза нататък, обхваната от ужас.

Коридорът най-сетне свърши. Тя тръгна нагоре, припомняйки си картата. Стълбището стигаше до едно разклонение на основната лаборатория. Надяваше се оттам да стигне до някое забравено и затънтено място, откъдето да продължи незабелязано към спасението. Изкачваше се бавно, като спираше на всяка площадка и очакваше всеки момент да чуе викове.

Докато изкачваше поредното стъпало към свободата, гласът от високоговорителите прозвуча отново.

— Доктор Къмингс! Готови сме за втори рунд.

Уплашена, Лиза побягна нагоре по стъпалата.

„Не искам да гледам“.

Но въпреки това чуваше. Някъде долу машините се размърдаха, изстена хидравлика, съпроводена от внезапно прашене на електрически заряд.

Мобилизираха още сили срещу Кат.

Стълбището свърши. Отпред имаше врата с резе и знак за авариен изход. Лиза се боеше, че ако мине през нея, може да задейства някаква аларма и да привлече вниманието към тази затънтена част на комплекса, но нямаше друг избор. Ако остане, щеше да е само въпрос на време да я открият.

„По-добре да рискувам горе, отколкото да остана тук“.

Дръпна резето и за момент се уплаши, че няма да се справи — но вратата се отвори. Заля я ярка слънчева светлина, която събуди бебето; пухкава ръчичка замаха към нея.

Със слънчевата светлина се разнесе и оглушителен рев.

Лиза излезе от бункера и се озова пред водопад, спускащ се от десетметрова отвесна скала. Водата се разбиваше в река далеч под мястото, на което се намираше. Лиза се завъртя бавно и осъзна, че се е озовала на тясно плато между кипналата река от едната страна и високи скали от другата.

Нямаше път нито нагоре, нито надолу.

Бебето се размърда отново, тихият плач стана силен и отекна в скалната стена.

Не го обвиняваше.

„В капан сме“.

38.

4 юли, 14,25 ч.

Планините Блу Ридж

Тук се намира истинското сърце на Кръвната линия.

Грей се замисли над думите, застанал пред вратата на тайния музей.

— Бях момче, когато ме доведоха за първи път тук — обясни Робърт. — Бях твърде наивен, за да разбера истинската цена на събраното тук знание, на кървавия обет, който щяха да поискат от мен, на загубите, които щях да понеса.

От двете страни на херметическата врата имаше два символа, гравирани върху стъкло. Отдясно се виждаше кръст, украсен с двойната спирала на ДНК. Грей беше срещал този символ и по-рано и знаеше, че Робърт не лъже за важността на това място. Отляво също имаше кръст, само че украсен с преплетени змии.

Робърт го забеляза какво гледа и докосна кръста със змиите.

— Това е нашето минало. Другият кръст е нашето бъдеще.

Без повече обяснения той отвори вратата и въведе Грей вътре. Светнаха лампи и осветиха съседно помещение, свързано с основната зала. Грей забеляза високи туловища на черни компютри, но Робърт го помъкна напред.

Въпреки това погледът на Грей жадно се връщаше към компютърната зала.

„Какво има в сървърите?“

Явно тези въпроси трябваше да почакат.

Целта им се намираше в дъното на музейното пространство. Във висока стъклена витрина се пазеше невзрачен на пръв поглед предмет — изправена тояга.

Изпълнен с любопитство, усетил възрастта на артефакта, Грей се наведе напред. Ръцете му още бяха закопчани на гърба му. Върху тоягата едва се различаваха три гравирани змии, които се виеха в сложна шарка по дължината й.

— Какво е това? — попита Грей, докато се изправяше.

— Артефакт, открит от мой прародител по време на Кръстоносните походи в цитадела на върха на една планина в Галилея. Нарича се Бахал Ису. Това е жезълът, носен от свети Патрик.

Грей се обърна към него.

— Светецът, който прогонил змиите от Ирландия ли?

— Същият. Но знаете ли историята на жезъла? Как е попаднал у свети Патрик?

Грей поклати глава.