Кръвна линия

Тъкър се спускаше бързо към корниза, като стреляше по чудовището… Пейнтър мина над ръба на скалата, съжалявайки мъжа, изправил се срещу машина.

15,03 ч.

Тъкър се нуждаеше от свободно пространство.

Корнизът беше с размерите на баскетболно игрище, с Лиза в единия край и голямото като мечка чудовище в другия. Привлечено от приближаването му, създанието се хвърли към него с извити нокти. Плъзна се настрани и спря, големите му обсидианови очи го гледаха.

Тъкър стреля, но куршумът рикошира в калената броня.

Все пак изстрелите накараха звяра да се дръпне настрана. Тъкър дръпна водещите въжета и се приземи гладко, но тежко. Петите му докоснаха първи земята, последвани от пръстите и коленете. Той се претърколи и дръпна едновременно двете халки.

Първата освободи парашута, който полетя към скалата, повличайки след себе си въжетата и ремъците.

Втората освободи Каин. Партньорът му падна на крака и козината на врата му настръхна като перата на индианец.

Тъкър извади втори пистолет. Вдигна ръка към Лиза, давайки й знак да се дръпне назад. Звярът беше приклекнал, абсолютно неподвижен, като изучаваше и преценяваше новата жертва — но това нямаше да продължи дълго.

Очите на Лиза бяха широко отворени от страх, но не за самата нея.

— Бебето изпада в шок — прошепна тя.

Тъкър отстъпи назад към нея, като даде знак на Каин да остане на стража.

Куче и робот стояха един срещу друг в еднакви пози.

Лиза беше вир-вода от водопада. Бебето мръзнеше в подгизналите пелени и не издаваше звук. Започваше да посинява.

Тъкър изруга мислено.

„Няма да изгубя отново това бебе“.

Чу се драскане на стомана в камък, когато чудовището атакува. Под ноктите му изхвърчаха искри. Създанието се носеше право към тях. Тъкър вдигна пистолета и осъзна колко безполезен е той. Не можеше да направи нищо, за да спре машината, но бе готов да защитава тези зад себе си с цената на живота си.

Не беше единственият.

Без да помръдне, Каин гледа как нещото приближава. Мирише на масло, грес и мълния, но Каин разпознава ловеца. Защото и той е такъв. Нещото вижда света по начина, по който го вижда и Каин.

Души въздуха, за да долови миризмата…

Обръща се при звука на глас или стъпка…

Черните му очи се стрелкат към платното и оплетените въжета…

Освен това мисли, движи се само когато е готово, намира най-слабото място.

Като сега.

То се насочва към него — защото още е младо, ново в света пале.

Каин посреща атаката му с лай и финт, отскоча настрани от стоманеното туловище. Кара нещото да се обърне и да се хвърли към него. То е бързо, силно, но си остава младо.

За разлика от него.

Каин тича на лапи, които са тичали по горещи пясъци, твърд асфалт, фин като прах сняг, чакълени пътища и хлъзгав лед.

Беше изучавал ловеца, беше го видял как се плъзга върху ярки искри.

— Каин! — изкрещява партньорът му.

Чува страх в гласа му, не заповед.

И затова продължава да тича право към ръба, към дългото падане и острите камъни. Врагът се носи тежко след него, стоманените му крака блъскат камъка. Каин стига до ръба и рязко спира, лапите го заболяват от грубата земя — и рязко се обръща. Защото знае, че може.

Той не е млад.

Това е камък.

Отскача настрани с рязък тласък на краката си.

Другият е млад. Камъкът е неговият лед.

Нещо, което не е научил.

Каин се завърта на задните си крака и гледа как създанието се хлъзга покрай него, оставяйки диря от искри — и полита през ръба.

Защото не се е научило.

И никога няма да се научи.