Кръвна линия

Тръпки на ужас побиха Лиза. Внезапно изпита усещането, че я наблюдават.

Обърна се и погледна нагоре.

От скалата висеше някакво чудовище от стомана с остри като бръснач нокти и зъби от титан.

Лиза изкрещя, отстъпи няколко крачки и едва не се хвърли в реката долу.

От шума и движението лъскавата глава се завъртя към нея, разкривайки черни фасетъчни очи — сензори, насочени право в лицето й.

Лиза замръзна и млъкна.

И тогава бебето започна да плаче.

14,56 ч.

Кат гледаше безпомощно как стоманеното чудовище се спуска надолу, забивайки закривените си нокти в цепнатините, местейки крайник след крайник с неизбежността на добре навит часовник.

„Хайде, Лиза. Спомни си какво ти показах“.

Тракането и бръмченето под клона й напомни за собственото й положение. Петте създания с вид на шлемове бяха обкръжили дървото и стояха неподвижно. Изведнъж куполообразните им гърбове се отвориха по средата и се прибраха, разкривайки по четири по-малки робота вътре. Те бяха плоски и четвъртити, с малки перки във всеки край.

В унисон целият въздушен флот се издигна от на земните си носачи и се подреди в зловеща формация.

Между създанията имаше идеална координация. Сякаш по даден знак, ятото полетя нагоре по дървото, като сечеше листа и малки клонки с острите си като скалпели остриета. Изкачваха се като смъртоносно торнадо от кинжали.

Кат вдигна щита и тръбата.

Силно издрънчаване за момент отклони вниманието й обратно към водопада и корниза. Чудовището явно беше изгубило опора и падна. То се превъртя и се изправи на крака на площадката.

Кат се загледа, но от Лиза нямаше и следа.

14,57 ч.

От внезапния шок на ледената вода дъхът на Лиза секна.

Прикри, доколкото може пищящото дете, сви се над него, приближи го до гърдите си, за да го стопли.

Отстъпи колкото може по-назад по корниза зад водопада, като внимаваше да не полети надолу.

След първоначалния шок беше разбрала съобщението на Кат. Всъщност именно онези черни очи на стоманената мечка — студени, неземни сензори, преценяващи света — й помогнаха да интерпретира пантомимата на приятелката си. Създанието използваше някакъв метод, за да ловува и да се ориентира.

Водната завеса на водопада можеше да заслепи тези сензори.

Постоянно падащата вода представляваше предизвикателство за сензорите за движение.

Студената струя маскираше топлината на тялото й.

Ревът заглушаваше слуховите рецептори.

Затова Лиза рискува да получи хипотермия — за съжаление опасността беше по-голяма за детето — но да остане скрита.

Но дали номерът щеше да мине?

Създанието се беше спуснало на три четвърти по скалата, когато падна или скочи. Приземи се тежко на корниза, но след това се изправи отново на крака и с грациозни движения тръгна към скривалището й. Сигурно я беше видяло да идва насам, но дали знаеше, че тя още е тук?

То се движеше върху ножове, извити назад като ноктите на ленивец. Вървеше с плавни решителни стъпки подобно на домашна котка, дебнеща мишка.

Лиза отстъпи още по-назад под водопада и се остави водата да я залее напълно. Бебето плачеше на мокрите й гърди, но ревът на водата заглушаваше гласа му.

Подобният на ленивец автомат пристъпи към водопада, като въртеше масивната си глава, и отвори уста, разкривайки паст от титаниева смърт, същински ходещ мечи капан.

Черните очи се взираха в нея през водната завеса и като че ли я виждаха, но кой можеше да каже дали наистина е така?

То продължаваше да пристъпва бавно напред.

14,58 ч.

Във въздуха над планините Блу Ридж

В товарния отсек на транспортния самолет Пейнтър не откъсваше очи от лаптопа. Седеше рамо до рамо с Монк, който също се беше залепил за екрана. Жените и на двамата бяха в опасност — и за момента те не можеха да направят нищо, освен да гледат.

Задната рампа вече беше отворена за скока им.

Но все още не бяха излезли на позиция.

— Още колко остава? — извика Пейнтър.

— Две минути. — Пилотът трябваше да крещи, за да го чуят през рева на вятъра.

Пейнтър впери поглед в екрана. Това щяха да бъдат най-дългите две минути в живота му.

40.

4 юли, 14,58 ч.

Планините Блу Ридж

Сейчан стоеше в средата на богато обзаведената си килия. Минута по-рано тих шум я беше предупредил, че в коридора има някой, който се мъчи да се справи с вратата. Явно не знаеше кода на електронното резе.

Това беше странно и я накара да стане от стола до прозореца.

Проблеми с ключалката. Какво беше това? Добро, лошо или без значение?

Пристъпи напред и мина покрай малката камина, когато половината врата и част от стената експлодираха и ударната вълна я отхвърли назад.

Сейчан се претърколи по стария персийски килим и се блъсна в леглото. През дима и пробитата стена видя лежащ в коридора охранител с неестествено извит врат, но не от бомбата. Някой го беше премахнал тихомълком.

С все още пищящи уши, тя видя появата на източника на тази смърт и разрушение. Дългокраката жена прекрачи остатъците от вратата. В ръката си държеше пистолет, изражението й бе строго и целеустремено.

Сейчан се тревожеше най-вече за пистолета.

Трябваше й.

Плавно премина в клекнало положение.