Кръвна линия

Младият оръженосец падна на коляно, когато тя спря коня си до него.

— Той още ли е тук? — попита го.

Кимане. Уплашено.

— Господарят Жофроа ви очаква.

Момчето не посмя да погледне към кулата. Тя нямаше подобни опасения. Килна шлема си назад, за да вижда по-добре.

„Най-сетне…“

Беше търсила невъзможното цели шестнайсет години, още от времето, когато чичо й основа Ордена на бедните рицари на Соломоновия храм. Дори чичо й не беше разбрал молбата й да стане тамплиер, но на нейния клон от фамилията не можеше да се откаже. Така тя получи бялата мантия и беше сред първоначалните деветима — скрита и безлика като шлема си, докато орденът около нея увеличаваше както числеността, така и славата си.

Другите от нейната фамилия, от кръвната й линия, продължаваха да манипулират рицарския орден отвътре и отвън, трупаха богатства и знания, търсеха могъщи реликви из забравени крипти и древни руини в Египет и Светите земи. Въпреки внимателното планиране не успяваха да избегнат провалите. Само преди година се бяха разминали с придобиването на мощите на магите — останките на тримата библейски царе, за които се твърдеше, че пазели изгубени тайни на алхимията.

Нямаше да позволи днешният ден да бъде запомнен с поредния провал.

Плесна коня с поводите и го подкара нагоре по каменистия път. С всяка следваща крачка броят на мъртвите растеше — защитниците на крепостта бяха оказали последна и безполезна съпротива в опит да удържат нападението. Стигна върха и видя портите, разбити и нацепени от ударите на масивния таран със стоманен връх.

Двама рицари пазеха пътя напред. И двамата й кимнаха. По-младият, постъпил отскоро в ордена, беше извезал ален кръст на сърцето си. И други тамплиери бяха започнали да следват този пример — символ, с който показваха готовността да пролеят собствената си кръв за каузата. По-старият — прошарен воин с белези от шарка по лицето, носеше само традиционната бяла туника над бронята си, подобно на самата нея. Единствената украса върху мантиите им беше алената кръв от клането.

— Жофроа ви очаква в криптата — каза старият рицар и посочи към вътрешната цитадела.

Тя поведе коня си през останките от портата и бързо се спеши, развявайки мантия. Остави меча си на седлото — не се боеше, че някой оцелял противник ще я издебне от засада. Въпреки всичките си проблеми Жофроа си вършеше съвестно работата. Свидетелство за това бяха дървените колове из двора, увенчани с главите на последните защитници на крепостта. Обезглавените им тела бяха натрупани като дърва покрай стената. Битката беше приключила.

Оставаше само плячката.

Стигна до вратата, зад която играеха сенки. Тясно стълбище, грубо изсечено от планинския камък, се спускаше под крепостта. Далечният червено-оранжев пламък на факел бележеше края на спускането. Заслиза надолу и ускори крачка едва накрая. Възможно ли е да е истина? След толкова много години…

Озова, се в дълга зала с множество каменни саркофази подредени покрай стените. Докато минаваше между тях, тя едва забеляза египетските надписи от символи, загатващи за мрачни тайни от времето преди идването на Христа. В дъното на залата имаше двама души, окъпани в светлината на факлите един изправен и един на колене, облягащ се на тояга. Когато тя приближи двойката на лицето на Жофроа се изписа разочарование.

— Дойде най-сетне — каза той с фалшиво приповдигнат тон.

Тя не обърна внимание на рицаря. Той се извисяваше с една глава над нея, макар да имаше същата черна коса и орлов нос, белег за общия им произход от Франция. Между фамилиите им имаше далечна връзка.

Отпусна се на колене и впери поглед в лицето на пленника. Лицето му беше загоряло, гладко и лъскаво като добре ощавена кожа. Под черната коса я гледаха черни очи, отразяващи светлината на факлата. Макар на колене, той не показваше страх, а единствено дълбока тъга, от която й се прииска да го зашлеви.

Жофроа приклекна до нея с намерението да се намеси, да заеме свое място в онова, което явно смяташе за нещо изключително важно. И макар да бе един от малцината, които знаеха истинската й самоличност, нямаше никаква представа за по-ревниво пазените й тайни.

— Господарке… — започна той.

При думите му очите на пленника се присвиха и той впи поглед в нея. Цялата му тъга се стопи, оставяйки след себе си мимолетен страх — но и той бързо изчезна.

„Любопитен е… дали знае за кръвната ни линия, за нашите тайни?“

Жофроа прекъсна мислите й:

— Както наредихте, жертвахме живота на мнозина и проляхме много кръв, за да открием това място, скрито от слухове и пазено колкото от проклятия, толкова и от неверниците — и всичко това, за да открием този човек и съкровището, което пази. Кой е той? Спечелих правото да науча с върха на меча си.

Тя не обичаше да си хаби думите за глупаци. Вместо това се обърна към пленника и му заговори на древен арабски диалект.

— Кога си се родил?