Кръвна линия

Черният поглед се впи в нея и едва не я блъсна назад със силата на неговата воля, вътрешната му сила беше като бурен вятър. Сякаш се чудеше дали да не я излъже, но онова, което видя изписано на лицето й, го накара да осъзнае, че лъжата е безполезна.

Когато заговори, думите бяха тихи, но сякаш затиснати под огромно бреме.

— Роден съм през мухарам, в пет и деветдесетата година от хиджра.

Жофроа разбираше достатъчно арабски, за да се изсмее пренебрежително.

— Деветдесет и петата? Това означава, че е на повече от хиляда години.

— Не — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него, докато пресмяташе наум. — Неговият народ използва различно летоброене от нашето. Започва с пристигането на Мохамед от Мека в Медина.

— Значи не е на хиляда години?

— Далеч не — каза тя, след като приключи със сметките — живял е само петстотин и двайсет години.

С периферното си зрение видя как Жофроа се извръща втрещено към нея.

— Невъзможно — промълви той с треперещ глас, който издаваше колко плитко е неверието му.

Тя не откъсна нито за миг поглед от пленника. Долавяше в очите му някакво неизмеримо и плашещо познание. Опита се да си представи всичко, на което бе станал свидетел през столетията — възход и падение на могъщи империи, градове, издигащи се от пясъците и разрушавани от времето. Какви ли неща можеше да разкрие за древните тайни и забравени истории?

Но не беше дошла тук, за да го разпитва.

Пък и се съмняваше, че той ще отговори на въпросите й.

Не и този човек — ако все още можеше да се нарича човек.

Следващите му думи прозвучаха като предупреждение и пръстите му се стегнаха около тоягата.

— Светът не е готов за онова, което търсиш. То е забранено.

Тя отказа да отстъпи.

— Не си ти този, който ще решава. Ако човек е достатъчно пламенен, за да го грабне, негово право е да го притежава.

Той я изгледа мълчаливо, после погледът му се плъзна надолу към гърдите й, към онова, което бе скрито под твърдата броня.

— Същото е вярвала и самата Ева в Райската градина, когато е послушала змията и е откраднала от Дървото на познанието.

— А — въздъхна тя и се наведе напред. — Бъркаш ме. Аз не съм Ева. И не търся Дървото на познанието. А Дървото на живота.

Извади кама от колана си, изправи се бързо и заби ножа до дръжката в гърлото на пленника, като го повдигна само със силата на волята си. С този единствен удар безкрайният поток от векове стигна до кървавия си край — наред с опасността, която представляваше този мъж.

Жофроа ахна и се дръпна назад.

— Но нали именно заради него стигнахме чак дотук?

Тя освободи камата и избута с крак тялото, от което пръскаше фонтан кръв. Хвана тоягата, преди да се е изплъзнала от безжизнените пръсти на пленника.

— Не търсех човека, а онова, което той носеше — отвърна тя.

Жофроа зяпна тоягата от маслинено дърво в ръцете й. Кръвта се стичаше на струйки по повърхността, разкривайки едва забележимата дърворезба — сложно вплетени змии и лози, извиващи се по дължината на ствола.

— Какво е това? — попита ококорен рицарят.

Едва сега тя се обърна с лице към него — и заби острието в лявото му око. Беше видял твърде много, за да остане жив. Докато падаше на колене и тялото му се гърчеше противно под острието на ножа, тя отговори на въпроса му, стиснала здраво старото дърво.

— Пред теб е Бахал Ису — прошепна тя, сякаш се обръщаше към бъдните векове. — Размахван от Мойсей, носен от Давид и от царя на царете. Това е жезълът на Исус Христос.

Въведение

4 юли. След пет дни

Убиецът погледна през оптичния мерник и нагласи кръстчето върху профила на президента Джеймс Т. Гант. Провери отново разстоянието — седемстотин метра — и прицели снайперистката карабина М40АЗ в окципиталната кост зад лявото ухо — там пораженията щяха да бъдат най-големи. Веселата музика и смехът на празничния пикник звучаха в слушалката му. Остави шума да заглъхне на заден план и се съсредоточи върху мишената, върху мисията си.

В американската история трима президенти бяха умрели в един и същи ден — на 4 юли, рождения ден на страната. Едва ли беше чисто съвпадение.

Томас Джеферсън, Джон Адамс и Джеймс Монро.

Днес беше ред на четвъртия.

Затаил дъх, командир Грей Пиърс дръпна спусъка.

I. Настояще

1.

30 юни, 11,44 ч.

Такома Парк, Мериленд

Грей Пиърс вкара кашлящия и ръмжащ „Форд Тъндърбърд“, модел 1960, в алеята пред къщата.

И на самия него му идеше да заръмжи.

— Планът не беше ли да продадем това място? — попита Кени.

По-младият брат на Грей седеше на мястото до шофьора. Беше подал глава през прозореца и гледаше бунгалото с опасващата го веранда и висящ фронтон. Това беше семейната им къща.

— Вече не — отвърна Грей. — И да не си го споменал пред татко. Деменцията го е направила достатъчно параноичен.

— Дали днес или утре, каква разлика? — кисело промърмори Кени под нос.