Кръвна линия

Тя се подчини, след което затърси някакво оръжие в стаята. Спря се на малкото ножче, с което белеше пресните плодове, които им поднасяха всяка сутрин. Дръжката беше хлъзгава от сок на папая. Вече въоръжена, Аманда отстъпи към банята, но спря на прага. Не можеше да влезе. Не можеше да се завре в такова тясно място. Дори малката каюта не беше в състояние да побере ужаса й.

Изтрещяха още изстрели — насред викове и проклятия.

Тя се отпусна на колене, стиснала ножа в едната ръка и поддържайки корема си с другата. Тревогата й се предаде на детето. Усети леко ритане.

— Няма да им позволя да те наранят — прошепна на момчето си.

Отгоре затрополиха стъпки.

Загледа се към тавана, мъчейки се да пробие с поглед осветената от звездната светлина палуба. Какво ставаше? Колко бяха неканените гости?

После при вратата се чу предпазливо драскане — последвано от тихо почукване.

Забърза към изхода и надникна през шпионката. Мак й кимна, после погледна бързо назад към коридора. Дали беше намерил начин да се измъкнат от яхтата? Или в отчаянието си просто се бе върнал, за да я защити?

С непослушни пръсти Аманда отключи и понечи да отвори вратата, но от другата страна я изритаха и тя зейна широко. Аманда шокирано отстъпи назад. В помещението влезе висок, гол до кръста чернокож мъж — но това не беше Мак.

Непознатият държеше главата на мъжа й за гърлото. Алена кръв се стичаше по ръката му от отрязания врат. В другата си ръка стискаше също толкова окървавено мачете. Ухили се до уши, показвайки бели зъби като на акула. Явно беше доволен от номера.

Аманда отстъпи в ужас назад, напълно забравила за мъничкото ножче.

Зад чудовището се появи друга фигура. Бял мъж в безупречно ушит бял костюм. Единственият цвят по него сякаш бе този на черната коса и тънкия мустак над още по-тънките му устни. Беше достатъчно висок, че да му се наложи да се наведе, за да влезе в каютата. Новодошлият също се усмихна, но извинително, сякаш беше смутен от ликуването на спътника си.

Произнесе няколко резки думи на някакъв африкански диалект. Явно кастреше другия.

Чернокожият сви рамене и метна главата на съпруга й на леглото.

— Време е да вървим — каза й мъжът с костюма с изискан британски акцент, сякаш я канеше на парти.

Тя отказа да помръдне. Не можеше да помръдне.

Британецът въздъхна и направи знак на спътника си.

Той пристъпи напред, хвана я грубо за лакътя и я помъкна навън. Британецът ги последва по късия коридор и нагоре по стълбата към задната палуба.

Там царяха още ужас и хаос.

Капитанът, двамата членове на екипажа и двама от нападателите лежаха проснати в локви кръв. Нападателите бяха застреляни; екипажът бе заклан и брутално насечен на парчета.

Останалите нападатели се бяха скупчили на палубата или чакаха в очуканата лодка, привързана към релинга на десния борд. Неколцина претърсваха яхтата, изнасяха кашони с вино, торби с припаси, прибираха всичко ценно. Бяха чернокожи, някои с племенни белези, много бяха още момчета. Всички бяха въоръжени — ръждиви мачете, антични на вид автомати и безброй пистолети.

Пирати.

На лунната светлина, освежена от вечерните югоизточни пасати, главата й се проясни достатъчно, за да даде път на отчаянието и горчивото чувство за вина. Беше си въобразявала, че Сейшелите са достатъчно далеч от Африканския рог и че ще бъде в безопасност от съвременните пирати, които върлуваха в тези води.

Ужасна грешка.

Бутнаха я грубо към моторницата. Британецът вървеше до нея. Беше чела някъде в документите на баща си, че някои европейски емигранти помагат и финансират новата доходоносна индустрия — пиратството.

Загледа се към англичанина, чудейки се как насред цялото клане е успял да не изцапа с нито капка кръв безупречния си костюм.

Той явно забеляза вниманието й и се обърна към нея, когато се озоваха при релинга.

— Какво искате от мен? — попита тя и го изгледа твърдо. Неочаквано изпита задоволство, че на борда няма документи, които да разкриват истинската й самоличност. — Аз съм никоя.

Британецът извърна очи пред стоманената й решимост — но не от срам или съжаление.

— Не искаме вас. — Загледа се в корема й. — А вашето бебе.

19:00 ч.

Такома Парк, Мериленд

Подпрял торбата с покупки на хълбока си, Грей отвори задната мрежеста врата на къщата. Първо усети миризмата на печен пай с канела. На връщане от фитнеса беше получил есемес от Кени да вземе френски ванилов сладолед и още някои неща за вечерята — първата семейна вечеря след трагичната загуба на майка им.

Поглед към печката разкри голяма тенджера с врящ сос болонезе; до мивката се изцеждаха сварени спагети. Съскането насочи вниманието му обратно към тенджерата. Едва сега Грей забеляза, че сосът ври с пълна сила. Беше забравен, преливаше през ръба и се стичаше по тенджерата към газовия котлон.

Нещо не беше наред.

Мисълта му се потвърди от гръмогласен рев от съседната стая.

— Къде са ми ключовете!

Грей бързо остави покупките на плота, изключи котлона и тръгна към дневната.

— Някой краде колата ми!