Кръвна линия

Грей мина през трапезарията и продължи към врявата в дневната. Тапицираните мебели бяха подредени около централната каменна камина, която в момента бе студена и тъмна. Баща му приличаше на скелет в креслото до панорамния прозорец. Навремето го изпълваше цялото и доминираше в помещението. А сега се беше превърнал в крехка сянка на самия себе си.

Въпреки това си оставаше силен. Опита се да се надигне, но Кени го задържа за раменете. Помагаше му дребна жена с прошарена кестенява коса, облечена в синя престилка. Тя се беше отпуснала на коляно, държеше баща му за ръката и го увещаваше да се успокои.

Мери Бенинг беше сестра в психиатричното отделение на болницата. По време на престоя си там баща му беше започнал да я харесва. Грей успя да я наеме като нощна сестра у дома, за да бъде наблизо, когато старият му създава проблеми. Планът беше Кени да го наглежда през деня, докато Грей и Мери успеят да изберат и наемат дневна сестра за денонощни смени. Щеше да бъде скъпо, но директор Кроу бе уредил адекватна компенсация — нещо като кръвен данък, който да покрие разходите и да позволи бащата на Грей да остане в собствения си дом.

— Хариет! Пусни ме! — изтръгна баща му ръката си от Мери и едва не халоса Кени по носа с лакът.

Сестрата сложи длан на коляното му и го стисна успокояващо.

— Джак, аз съм. Мери.

Погледите им се срещнаха и на лицето му се изписа объркване, след което спомените се върнаха и чертите му се отпуснаха.

Мери погледна към Грей.

— Баща ти те забеляза да пристигаш с покупките. Видя колата. Просто малко се уплаши и обърка. Ще му мине.

Кени се изправи. Изглеждаше поразен. Досега не беше виждал татко си в подобно състояние. Потресен, той се дръпна настрани.

Движението привлече вниманието на баща му. Той се ококори.

— Кени, какво правиш тук?

Кени не знаеше какво да каже. Още беше зашеметен от швейцарското сирене, в което се бе превърнала паметта на баща му.

Мери го спаси — без да крие истината, а просто с потупване по коляното.

— Джак, той беше тук през целия ден.

Баща му изгледа питащо лицата им, после се отпусна назад в креслото.

— О, вярно бе, точно така… Помня…

Но помнеше ли наистина? Или просто се съгласяваше, опитвайки се да се преструва на нормален?

Кени погледна към Грей. Очите му бяха изцъклени от шока.

„Добре дошъл в моя свят“.

— По-добре да видя какво става с вечерята — каза Мери, като се изправяше и изтупваше коляното си.

— А аз ще ида да си разопаковам нещата — добави Кени, мъчейки се да се спаси от дневната.

— Добра идея. И вземи се измий — нареди баща му с ехо от някогашния си заплашителен тон. — Стаята ти е горе…

— Не съм забравил къде е — прекъсна го Кени, без да се замисля за грубостта на подобен отговор към човек, който страда от Алцхаймер.

Татко му обаче само кимна удовлетворено.

Чак когато Кени се дръпна, старият сякаш най-сетне забеляза Грей. Обърканото изражение изчезна, за да се смени с предишния гняв. Нужни му бяха почти две седмици, за да може най-сетне да приеме и да запомни смъртта на жена си, така че за него раната беше все още прясна. Знаеше и причината за тази загуба. Това никога не забравяше. През изминалите седмици имаше много лоши дни, но какво можеха да направят и двамата? Никакви думи не можеха да я върнат.

Почукването на вратата стресна всички. Грей се напрегна, очаквайки най-лошото.

Кени, който вече беше тръгнал към стълбището, отвори вратата.

На верандата стоеше дребна фигура, облечена в черна кожа и разкопчано рокерско яке върху виненочервена блуза. Носеше каска под мишница.

Мрачното настроение се разсея, когато я видя. Грей тръгна към вратата.

— Сейчан, какво правиш тук?

Баща му го прекъсна.

— Не оставяй дамата да стои навън, Кени! — Махна с ръка на гостенката да влезе. Може и да губеше паметта си, но не пропускаше да забележи, ако на прага му се появи красива жена.

— Благодаря, господин Пиърс.

Сейчан влезе — по-скоро се промъкна вътре, движейки се с грацията на дива котка, цялата сухожилия, мускули и дълги заоблени линии. Хвърли преценяващ поглед към Кени, докато минаваше покрай него. Каквото и да видя, явно не й беше достатъчно.

Очите й намериха Грей и погледът й видимо се втвърди — не от гняв, а по-скоро като защитна реакция. Двамата почти не бяха разговаряли след целувката и обещанието преди три седмици. Не беше израз на романтика, а само уверение, че тя ще работи с него, за да разкрие онези, които имат пръст в убийството на майка му.

Въпреки това Грей помнеше как бяха омекнали устните й.

Дали тук имаше нещо повече от обещание? Нещо, останало неизказано?

Мислите му бяха прекъснати от баща му, който посочи към масата.

— Тъкмо сядаме за вечеря. Ще ни правите ли компания?

— Благодаря за поканата — отвърна сковано Сейчан — но няма да се задържам. Просто трябва да поговоря със сина ви.

Бадемовите очи, издаващи смесения й евро-азиатски произход, се взираха напрегнато в Грей.

Нещо ставаше.