Кръвна линия

— Има сигнал за помощ от онзи лагер на УНИЦЕФ в Сомалия, към който отиваше Грей. Съобщава се за ракетен обстрел. Някаква атака.

— Разполагаме ли с картина?

— Още не. Вече работя с НРС. Опитах се да се свържа с Грей, но засега няма отговор.

„Сигурно е малко зает“.

— Ами подкреплението? Имаме тюлени, които чакат в готовност в съседно Джибути.

— Мога да ги вдигна по тревога, но ще им трябват между четирийсет и петдесет минути, за да стигнат лагера във вътрешността.

Пейнтър затвори очи и трескаво запрехвърля наум различните параметри и сценарии. Ако вдигнеха по тревога тюлените, това можеше да застраши цялата мисия и щеше да разкрие преждевременно коза им. Шести екип беше разположен там с конкретната задача евакуира дъщерята на президента, а не да си играе миротворци от ООН.

— Имаме ли представа кой е нападателят? — попита Пейнтър.

— Лагерът е бил нападан двукратно през последните деветдесет дни. И двата пъти заради лекарства. И преди два месеца един от лекарите бил отвлечен от местен главатар. Възможно е тази атака да няма нищо общо с Грей или издирването на Аманда.

Пейнтър не вярваше в това. Представи си убийството на Амур Махди. Противникът сякаш знаеше всеки техен ход. Покрай всички разузнавателни агенции, заети с мисията — а сега и с намесата на англичаните от СРП — отнякъде изтичаше информация.

Пейнтър имаше доверие в собствената си организация, но в тази международна кухня се бяха събрали прекалено много готвачи — без да се брои президентската фамилия. Изтичането можеше да е отвсякъде.

Налагаше се да вземе трудно решение. Не биваше да действа хаотично. Трябваше да запази екипа тюлени и готовността му за евентуална бърза евакуация.

— Директоре? — попита Кат.

Гласът му беше твърд.

— Осигури ми колкото може по-бързо картина от мястото, но засега Грей ще трябва да се оправя сам.

Кратка пауза, последвана от:

— Разбрано.

Лиза бе пъхнала ръка в неговата. Не каза нито дума, предлагаше само топлината си.

— Да отложа ли мисията в Южна Каролина? — попита Кат.

Пейнтър си спомни планираното разследване в клиниката, където бе станало оплождането на Аманда. Не можеше да се освободи от чувството, че внезапното й бягство на Сейшелите е свързано по някакъв начин с детето. Първо убийството на Амур, а сега и тази атака срещу болничния лагер… някой явно бе твърдо решен Аманда никога да не бъде открита.

— Не — каза той, поглеждайки към Лиза. — Още сега тръгваме към централата. Искам и двете да се качите на първия самолет до Чарлстън.

Последва малко по-дълга пауза. Пейнтър започна да се чуди дали връзката не е прекъснала, но накрая Кат, отново се обади:

— Директоре, получих няколко снимки на лагера. От френски метеорологичен сателит. Не са най-добрите, но въпреки това ги пращам на телефона.

Пейнтър свали устройството от ухото си, превключи на спикърфон и изчака картината да изпълни малкия екран. Ужасът на ситуацията в Сомалия се разкриваше ред след ред.

Беше снимка от голяма височина. Различаваха се малко детайли, особено в гъстия пушек, скриващ по-голямата част от лагера. Мънички точки означаваха хора и коли, опитващи се да се спасят от атаката. Над хаоса се рееше размазаното очертание на хеликоптер, подобно на хищна птица, чакаща да покоси слабите.

— Снимката пристигна ли? — попита тънкият глас на Кат от високоговорителя.

— Да.

Лиза надникна над рамото му и закри уста с ръка.

Пейнтър се опита да се придържа към първоначалния план. Беше по-лесно да изостави екипа на Грей в опасна ситуация, когато не я виждаше с очите си. Но колкото и коравосърдечно да бе, той знаеше, че решението му е правилно.

Даде още няколко нареждания, прекъсна връзката и остави телефона. Загледа се в мрака.

Някой отчаяно искаше да попречи Аманда да бъде намерена.

Но кой?

12,12 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Доктор Едуард Блейк притискаше слушалките към ухото си. Стоеше в свързочната палатка, пълна с апаратура и окичена със сателитни чинии. Денят беше горещ и на челото му бе избила пот.

Но той знаеше, че тази пот не се дължи единствено на жегата.

Дори държеше бялата си шапка за сафари в другата си ръка — но не защото бе вътре, а заради онзи от другата страна на линията. Малцина си позволяваха да го заплашват. Беше израснал в аристократично семейство в Лийдс и в рода му имаше графове и херцози, всички далечни роднини на кралската фамилия. Прочути личности от миналото и настоящето бяха посещавали приемите в дома им, като се започне от генерал Джордж Патън и се стигне до хора на изкуството, удостоени от кралицата с рицарско звание. В Оксфорд съквартирантът му беше син на милиардер, принц от Саудитска Арабия — смъртоносен човек, който по-късно бе застанал начело на група ислямски фундаменталисти, преди да го заловят и обесят.

Но нищо от това не го беше впечатлявало толкова, колкото случващото се сега.

Пръстите на Едуард се стегнаха около слушалките.