Кръвна линия

— Няма защо да се тревожите, скъпа. — Той махна с ръка към суматохата отвън. — Изглежда, че някой е започнал да задава въпроси за местоположението ви. Буквално чука на вратата ни.

Думите му изпълниха Аманда с надежда и вълнението й се предаде на бебето, което ритна.

— Шшш — прошепна тя и погали корема си.

Беше пътувала с фалшиви документи и се страхуваше, че никой не знае, че именно тя е станала жертва на среднощното отвличане на Сейшелите. Избягваше да поглежда към кръста с украсата му. Знаеше истината. Отвличането не е било въпрос на лош късмет. А внимателно планирана и изпълнена акция.

„Но как… възможно ли е някой да се опитва да ме спаси?“

Надеждите й бързо бяха попарени от Блейк.

— Но ние бързо ще се справим с тях — продължи той и я погледна в очите. — Не искаме да ни прекъсват. Особено след като разполагаме с такива добри новини.

Аманда го разбра и погледна разпечатката.

— Получили сте резултатите от амниоцентезата.

Блейк прелисти няколко страници.

— Тестовете са идеални. Генетиката е стабилна. Показателите са по-добри, отколкото се надявахме. — Той се усмихна. — Скоро ще родите чудо.

11,42 ч.

Лагер на УНИЦЕФ, Сомалия

Сейчан се гушеше с Грей в една от колибите в края на болничния лагер. Ковалски и майор Джейн стояха стража отпред, за да не може никой да подслуша разговора им — а като се има предвид на колко висок глас спореха, вероятността за подобно нещо беше голяма.

— Защото да ядеш телешко е убийство! — каза Джейн. — Индуистите вярват, че бог…

— Но ако Бог не е искал да ядем крави, нямаше да направи толкова вкусни! Особено със сос за барбекю.

— Това не е аргумент. Сигурно ще изядеш и собствената си обувка, ако я полееш със сос за барбекю. Така де, виж си задника.

— Какво му е?

— Виждала съм крави с по-малки задници.

Последва пръскане на слюнки.

— Стига си ми зяпала дирника!

Тъкър се загледа към вратата.

— На това му се вика висша дипломация — промърмори той. — Приятелят ти определено знае как се изглаждат отношения.

Тъкър беше включен в срещата в колибата — но не защото се нуждаеха от способностите му, а заради кльощавата черна ръка около врата на кучето му. Бааши направо се беше влюбил в Каин и онова, което бе започнало като ужас, сега изглеждаше като извор на сила.

— Не, отново ви казва — повтори момчето. — Не чул никой да говори за бяла жена в планини. Не тук. Изобщо.

На пръстения под беше разстлана карта.

Капитан Алдън беше клекнал от другата й страна, до момчето.

— Добре, Бааши. — Той се облегна назад и въздъхна. — Съжалявам, командир. Може да съм ви отклонил на километри от пътя ви напразно. Вестта може изобщо да не е стигала дотук.

Грей се взираше в картата.

— Беше си риск — призна той.

Сейчан долови характерното „щрак“ в гласа на Грей. Не виждаше очите му, но можеше да си представи как зъбчатите колелца се въртят. Все още нямаше намерение да се отказва.

И това не се отнасяше само за него.

— Мога пак да изляза — предложи Бааши. — Да обиколя лагера. Да задавам въпроси. А не само да слушам.

— Не — рязко рече Сейчан. Категоричният й тон изненада и самата нея.

Грей обаче я подкрепи.

— Сейчан е права. Едно е просто да подслушва и да съобщава какво е чул. Започне ли да задава въпроси, ще попадне на мушката на противника. Да не забравяме какво се случи с Амур Махди в Босасо.

— И рискът не е само за момчето — започна Сейчан. — Има и повече.

Грей я изгледа загрижено. Явно беше усетил напрежението й. Тя леко поклати глава — не искаше да продължи, нямаше си доверие. Момчето вече беше използвано и малтретирано като дете войник. Нима те постъпваха по различен начин, като го превръщаха в шпионин? Достатъчно лошо бе, че от СРП го използваха като информатор.

Сейчан се загледа в ръцете си и видя, че е сплела пръсти. Знаеше колко лесно е да поквариш подобна невинност и да я използваш за долните си цели. Та силните прекършваха слабите, превръщаха децата в чудовища, правеха от тях войници или разузнавачи, дори ги пускаха пред напредващата войска като живи детектори на мини.

Раздели ръцете си. Пръстите й намериха сребърния дракон на шията. Знаеше защо положението на момчето я беше засегнало толкова дълбоко, така лично. Осъзнаването я изпълни едновременно с гняв и срам.

Почти не помнеше детството си във Виетнам. Само отделни моменти, в които баща й не фигурираше. И й се искаше да може да забрави онова, което помнеше за майка си — как я бяха изтръгнали от обятията й, как мъже в униформи я извлякоха през вратата, пищяща и с окървавено лице. След това Сейчан беше израснала в мизерни сиропиталища в Югоизточна Азия, повечето време полумъртва от глад, а през останалото малтретирана — докато не се озова на улицата. Именно там, когато бе малко по-голяма от Бааши, Гилдията я откри и вербува. През следващата една година я бяха лишили не само от малкото останало детско, но до голяма степен и от човешкото в нея. Накрая остана само един убиец.

„Аз бях това момче — помисли си тя. — Тормозена измъчвана, превърната в роб“.