Кръвна линия

Стон привлече вниманието на Грей към задната част на хеликоптера. Майор Пател беше завързан с ремъци за носилката на пода. Действието на морфина отминаваше — полетът от летището в Босасо до този медицински анклав бе продължил четири часа. Френските доктори би трябвало без проблем да наместят счупения му пищял и да го стабилизират достатъчно за връщането му в Европа.

Но това не беше истинската причина да дойдат тук.

Състоянието на Пател беше просто прикритие, което да оправдае пътуването им във вътрешността.

Алдън се наведе към Грей, но въпреки това предпочете да използва радиото.

— Имам човек, който би трябвало да ни чака долу. Ако в лагера се носят приказки за отвлечена жена, ще научи.

Грей кимна и погледна към Тъкър и Сейчан. Ковалски беше отпред с майор Бътлър, който пилотираше.

Планът не беше лош. Лагерът се намираше в сянката на Кал Мадо. Беше единствен по рода си в радиус от стотици километри и се бе превърнал в основен кръстопът за целия район — сомалийци, пътешественици и номади се стичаха тук за медицинска помощ и движението бе непрекъснато. Именно затова лагерът беше и стратегически център за събиране на информация. Нищо чудно, че от СРП бяха внедрили свой човек тук.

С повече предпазливост екипът на Грей можеше да научи нещо жизненоважно за Аманда — или най-малко то да стесни периметъра на търсенето. От Вашингтон Пейнтър координираше сателитното претърсване на околните планини. С хората на земята и с очите в небето надеждата беше местоположението на Аманда да бъде установено преди падането на вечерта.

Внезапно зад прозорците на хеликоптера се завихри пясък, вдигнат от роторите. С едно последно спускане от което стомасите им подскочиха, машината най-сетне докосна земята.

Алдън отвори вратата на кабината. Вътре нахлу пясък и жега, докато двигателите постепенно заглъхваха. Всички излязоха и бяха посрещнати от четирима медици, които се втурнаха да помогнат за разтоварването на майор Пател. Носилката беше отнесена до чакащ джип. Майор Бътлър придружи ранения си партньор, за да се увери, че ще положат необходимите грижи за него, и да разпростра ни слуха, че групата им е от чуждестранни доброволци.

Тъкър потупа кучето си, за да го успокои след дългото шумно пътуване.

Ковалски пък се намръщи на обстановката.

— Защо поне веднъж не се окажем на някой плаж, където жените са по бикини, а питиетата се поднасят кокосови орехи?

Сейчан пренебрегна коментара му и застана до Грей.

— И сега какво?

— Насам! — отвърна Алдън и тръгна напред заедно последния член на британския екип — майор Бела Джейн. Капитанът посочи група колиби със сламени покриви.

Прекосиха паркинг с ръждиви камиони, голи като скелети пустинни бъгита и очукани мотоциклети. Охраняваше ги стар „Даймлер Ферет Скаут“, боядисан в бяло и със синята емблема на ООН. Приличаше на малък танк с бронираната си кабина и белгийската картечница L7 отгоре. На колата се беше облегнал миротворец на ООН, който ги изгледа подозрително.

Алдън забеляза накъде е насочено вниманието на Грей.

— Подобни лагери се нуждаят от защита. Нападенията не са рядкост — заради лекарства и дори за вода. Сушата е опустошила почти целия район, допринася за глада и високата смъртност и прогонва хората от крайбрежието към планините.

Стигнаха кръга от колиби и откриха френски доктор, клекнал до дълга редица сомалийски деца. Една сестра приготви спринцовка и я подаде на доктора, който я заби в кокалестата ръка на първото момче.

Грей беше чел за последствията от гражданската война върху хората от южната част на страната и как стотици хиляди цивилни и техните деца са били принудени да се изселят. Всичко това водеше до епидемии от холера, дизентерия и хепатит. Все пак програмата за ваксиниране срещу дребна шарка и полиомиелит беше спасила живота на безброй деца.

— Това е контактът, за когото говорех — каза Алдън и посочи доктора. — В течение е с всичко ставащо в лагера, не пропуска нищо. Много ценен кадър е.

Грей погледна френския лекар — мъж на средна възраст с дебели очила и изгорели от слънцето нос и уши. Оказа се обаче, че е насочил вниманието си не към когото трябва.

— Бааши! — извика Алдън и пристъпи напред, махайки с ръка.

Шпионинът в лагера трепна, когато му биха инжекцията.

— Merci — благодари на френски тъмнокожото момче, спусна ръкава на туниката си и тръгна към тях. — А, господин Тревър. Дойдохте!

— Това ли е контактът? — промърмори под нос Ковалски. Очевидно не беше очарован. — На колко е? Четиринайсет?

— Всъщност на тринайсет — тихо отвърна майор Джейн. Тя се взираше с нескрито възхищение в началника си. — Капитан Алдън го спаси от група мюсюлмански бунтовници край Могадишу. Дете войник. Тогава беше само на единайсет, натъпкан с проклетите амфетамини, жестоко малтретиран, целият в белези от изгасени в тялото му цигари.

Сърцето на Грей се сви при вида на широката усмивка на момчето. То се втурна напред и прегърна капитан Алдън, който се беше отпуснал на коляно. Изглеждаше невъзможно да съчетае тази проста радост с ужасите, описани от майор Джейн.