Кръвна линия

— Мога да се обадя тук-там, но без съдебна заповед…

Пейнтър поклати глава.

— Всяко официално действие ще запали червени лампички и всички ще започнат да питат къде е Аманда. Не можем да рискуваме подобно нещо.

— Да не споменаваме и сериозното навлизане в личното й пространство — напомни му Лиза.

— Пък и в крайна сметка, детето може да няма нищо общо с отвличането й — добави Кат.

Пейнтър скръсти ръце. Не беше особено убеден.

— Аманда е избягала на Сейшелите само няколко седмици преди термина си. Пътувала е с фалшиви документи, сякаш е бягала от някого — или е искала да защити някого.

— Мислиш, че е свързано с бебето — рече Кат. — Но защо?

— Не знам. Но според мен в клиниката ще открием някои отговори.

— Мога да изпратя екип, който да проучи нещата.

— Или пък аз да го направя — предложи Лиза. — Все пак съм лекар. Най-обикновената колегиалност може да отвори вратите по-лесно от рейд на командоси.

Пейнтър сви устни. В миналото Лиза неведнъж беше помагала на Сигма. Медицинската й специалност, особено по отношение на бременността на Аманда, можеше да се окаже полезна — и най-вероятно Кат я бе довела тук именно заради това. Пък и трябваше да признае, че предложението й беше разумно. Така намаляваше рискът да бъдат забелязани, но от друга страна, изобщо не искаше да я излага на опасност.

— Аз ще ида с нея — предложи Кат. — Може да се представя като потенциален нов клиент.

— Имаш си новородено и друго малко дете у дома.

— Плюс съпруг с предостатъчно свободно време — посочи тя. — Монк ще успее да се справи с Хариет и Пенелопи за един-два дни.

Съпругът й Монк Кокалис беше бивш агент на Сигма, който бе избрал да се пенсионира, за да прекарва повече време с жена си и семейството си. През последните мисии на няколко пъти му се случи да се размине на косъм от смъртта и нямаше нищо чудно, че излезе от играта.

— Не ми се вярва мъжът ти да хареса идеята, че работиш на терен — предупреди я Пейнтър.

— Все пак не става въпрос за пътуване до другия край на света. Южна Каролина е на две крачки.

Лицето й я издаваше. В очите на Кат танцуваха пламъчета при мисълта, че ще може отново да си изцапа ръцете. След две последователни бременности определено се нуждаеше от малко свеж въздух и раздвижване. Колкото и да бе ефективна в централата на Сигма, тя си оставаше войник по душа. Не беше завършила Военна морската академия и не се бе издигнала до капитан, за да кисне по цял ден в офис.

Пейнтър понякога забравяше това.

Той кимна.

— Мога да ви уредя полет утре сутринта.

Тя се усмихна и погледна към Лиза, която също бе ухилена.

Едва тогава Пейнтър се усети. Двете го бяха разигравали от самото начало, за да постигнат тъкмо тази цел. Вместо да ги скастри, той просто се примири с неизбежното.

— Да идем в кабинета ми — каза Кат на Лиза. — Трябва да обмислим всичко преди полета.

Лиза стана, целуна го бързо по бузата и тръгна след Кат — но не и преди да спре на прага и да се обърне усмивка, криеща безброй обещания.

— Ще се видим довечера.

Пейнтър ги гледаше как се отдалечават по коридора. Гледката не беше от неприятните. Когато изчезнаха зад ъгъла, тревогите отново го налегнаха.

Посегна към папката на бюрото и извади най-горната фотография. Беше последната снимка на Аманда — стоеше усмихната до съпруга си и придържаше закрилнически и гордо корема си с ръка.

Пейнтър се загледа в снимката. Едва сега забеляза спотаения в крайчеца на очите й страх, начина, по който се беше присламчила към Мак, сякаш търсеше закрила. Дори ръката около кръста на партньора й като че ли беше малко по-напрегната от обичайното.

„Какво те е уплашило, Аманда?“

23,59 ч.

Планините Кал Мадо, Сомалия

Иглата потъна в корема на Аманда, вкарвайки изгарящата упойка. Пръстите й се забиха в тънките чаршафи на болничното легло. Гледаше всичко, отказваше да се извърне.

Болничната й дреха бе вдигната нагоре, разкривайки издутия й корем и щръкналия пъп. Един чаршаф я покриваше от кръста надолу — не че досега й бяха спестили униженията.

— Това би трябвало да е достатъчно, доктор Блейк — каза високата блондинка, докато изхвърляше употребената спринцовка в червен контейнер за отпадъци. Имаше лек германски акцент. Или може би швейцарски.

— Благодаря, Петра.

Британският доктор потупа ръката на Аманда. Подобно на сестрата, той беше в хирургическо облекло — но вместо типичното синьо, неговото беше старомодно, напълно бяло. — Ще приключим за няколко минути, след което ще можете да си починете. Знам, че денят е бил дълъг за вас.

Двамата я оставиха, за да довършат последните подготовки за процедурата.

Аманда нямаше друг избор, освен да чака. Погали корема си, за да вдъхне увереност на себе си и на детето. Забеляза кожените ремъци на перилата на леглото. Плашеше я, че не си бяха направили труда да я завържат. Това показваше пълната им увереност в охраната около палатката.