Кръвно обещание

- Както казах, сключи сделка с дявола. Сега си неговата любимка. Просто тя иска

да се увери, че всичко изглежда чудесно отстрани. Че я караш да изглежда добре.

Лиса се намръщи. Въпреки че мороите живееха в страни, управлявани от хора, и

бяха подвластни на техните правителства, те бяха надзиравани и от крал или кралица на

моройската кралска фамилия. Кралица Татяна – от династията на Ивашков – оглавяваше

дванадесетте кралски фамилии и се бе заинтересовала относно Лиса, като последния жив

член на семейството Драгомир. Като такава, Татяна бе сключила сделка с Лиса. Ако Лиса

заживееше при нея, след като завърши, кралицата щеше да й уреди да следва в

университета в Пенсилвания. Лиса бе човек на умствения труд и смяташе, че подобна

жертва си заслужава. Но, както започваше да разбира, нещата, прикачени към въпросната

сделка тежаха малко повече от очакваното.

- И просто преглъщам и приемам всички условия, – каза Лиса. – Просто се

усмихвам и отговарям: „Да, ваше величество. Каквото пожелаете, ваше величество.”

- Тогава й кажи, че се отказваш от сделката. Ще навършиш осемнадесет след

няколко месеца. От кралско потекло или не, няма да имаш повече задължения с нея.

Нямаш нужда да ходиш в огромно училище. Просто ще заминем, ти и аз. Ще отидем в

който колеж си пожелаеш. Или пък не. Можем да избягаме в Париж и да работим в

малко кафене. Или да продаваме глупави картини по улиците.

Това я накара да се разсмее и тя се присламчи по – близо до Кристиан.

- Разбира се. Виждам как търпиш останалите. Ще те уволнят още първия ден.

Виж, единственият начин да оцелеем, ще е ако аз отида в колеж и ни издържам.

- Има и други начини да отидеш в колеж, да знаеш.

- Да, но не и толкова добри. – отвърна мъдро тя. – И не толкова лесно, във всеки

случай. Това е единственият начин. Просто ми се ще да можех да й възразя поне

понякога. Роуз щеше да го направи.

- Роуз щеше да бъде арестувана за непристойно държание първия път, в който

кралицата се опиташе да й нареди нещо.

Лиса се усмихна тъжно.

- Да. Щеше. – усмивката се превърна във въздишка. – Липсва ми толкова много.

Кристиан я целуна отново.

- Знам.

Това беше нормален разговор, защото чувствата на Лиса към мен никога не

охладняваха.

- Тя е добре, нали знаеш. Където и да е, е добре.

Лиса се загледа в тъмнината. Единствената светлина струеше от остъклен

прозорец, което караше цялото помещение да изглежда приказно. Наскоро бе разчистено,

разбира се – от Дмитрий и мен, само преди няколко месеца, но отново бяха започнали да

се събират разни кашони и кутии, целите в прах. Свещеникът тук обичаше да складира

дреболиите. Лиса не забеляза нищо от това, във всеки случай, защото мислите й бяха

съсредоточени върху мен.

- Надявам се. Иска ми се да имах някаква идея къде е. Все си мисля, че ако нещо

се е случило с нея… - не можа да довърши мисълта си. – Е, все си мисля, че ще разбера.

Че ще го почувствам. Имам предвид, знам, че връзката ни е еднопосочна, това си е

константа. Но би трябвало да знам, ако нещо се е случило с нея, нали?

- Не зная, – отвърна Кристиан. – Може би да. Може би не.

Всеки друг би казал нещо мило, за да я успокои, о, да, да я увери, че ще разбере.

Но бе част от природата на Кристиан да е честен. Лиса обичаше това у него. Както и аз.

Невинаги бе невероятен приятел, но поне знаехме, че не ни разиграва. Тя отново

въздъхна.

- Ейдриън каза, че с нея всичко е наред. Посещава сънищата й. Бих дала всичко, за

да мога да го правя. Усъвършенствам лечителските си способности, справих се с

проблемите около аурата. Но никакво четене на сънища още.

Да знам, че липсвам на Лиса бе по–лошо, отколкото да ме е отписала съвсем.

Никога не бях искала да я нараня. Дори, когато я презирах, заради чувството, че

контролира живота ми, не я бях мразила. Обичах я като собствена сестра и не можех да

понеса мисълта, че тя страда заради мен. Как ли се объркаха така нещата? Двамата с

Кристиан седяха там, черпейки сила и обич един от друг.

Имаха това, което и ние с Дмитрий притежавахме, чувство на сближаване и

еднаквост, толкова силно, че думите бяха излишни. Той прокара пръсти през косата й, и

макар че не можех да го видя добре през собствените й очи, можех да си представя

начина, по който бледорусата й коса блестеше на светлината на прозореца. Той сложи

няколко дълги къдрици зад ухото й и дръпна главата й назад, свеждайки устни към

нейните. Целувката започна леко и сладко, а после бавно се разгорещи, топлината се

разля и в двамата.

О, не, помислих си. Време е да изчезвам оттук. Но тя приключи с нея, преди да

избягам.

- Време е, – каза със съжаление. – Трябва да вървим.

Видът на сините очи на Кристиан казваше друго.

- Може би това е идеалното време да се опълчиш на кралицата. Може би трябва да

останеш тук, това е страхотен начин да изградиш характера си.

Лиса леко го сръчка с лакът и после го целуна по челото, изправяйки се.

- Това не е причината да искаш да остана, така че дори не се опитвай да ме

забаламосаш.

Напуснаха помещението, а Кристиан мърмореше нещо, което му докара нов лакът

в ребрата. Запътваха се към административната сграда, която бе в сърцето на горния