Кръвно обещание

Заклинание, което да им пречи да разказват… Това приличаше на Принудата.

Всички можехме да използваме по малко, а някои дори влагаха магията си в определени

обекти и печелеха от това. Магията на мороите се бе променила с течение на годините, а

принудата бе нещо, съвпътствало ни през вековете. Предполагам, че и татуировката бе

направо древна по произход.

Премислих всичко, което бе казала Сидни и още повече въпроси изплуваха в

главата ми.

- Защо… Защо се дистанцираш от нас? Имам предвид, не че си търся най–добра

приятелка или нещо от сорта, но…

- Защото е наш дълг пред Господ да защитаваме останалата част от човечеството

от злите създания на нощта. – ръката й разсеяно се отправи към врата й. Той бе покрит с

яката на якето й, но успях да зърна златен кръст.

Смутих се отначало, тъй като не бях от религиозните. Всъщност, никога не можех

да се чувствам удобно сред фанатично – вярващите. Тридесет секунди по-късно осъзнах

смисъла на думите й.

- Чакай малко, – възкликнах невъздържано. – Да не говориш за нас? Морои и

дампири? Всички ние сме „зли създания на нощта”?

Ръцете й оставиха кръста и тя не отговори.

- Ние не сме като стригоите! – отсякох аз.

Лицето й остана все така безизразно.

- Мороите пият кръв. Дампирите са някаква странна и неестествена смесица

между мороите и хората.

- Никой не ме беше наричал неествена досега, освен един път, в който сложих

кетчуп върху тако. Но. Да бъдем рационални, салсата беше свършила, така че какво се

очакваше от мен да направя? Мороите и дампирите не са зли – казах. – Не са като

стригоите.

- Това е вярно, – кимна тя. – Стригоите са по – зли.

- Ей, не това имах…

Точно тогава пристигна храната и пърженото пиле достатъчно, за да ме разсея от

това, че бях сравнена с един стригой. Просто отложих оборването на нейните аргументи

и впих зъби в златистата коричка, почти разтапяйки се от удоволствие. Сидни бе

поръчала чийзбугер с пържени картофки и гризваше грациозно от тях.

След като погълнах цяла пилешка кълка, бях готова да продължа със спора:

- Изобщо не сме като стригоите. Мороите не убиват. Нямаш никаква причина да

се страхуваш от нас. – просто не обичах да се сближавам с хората. Нито един от моя вид

не го правеше, не и по начина, по който хората бяха непрестанно щастливи и готови да

експериментират с всичко непознато за тях.

- Всеки човек, който научи нещичко за вас, ще разбере и за стригоите, – поклати

глава тя. Играеше си с картофките си, но не ги ядеше.

- Това знание може да ги предпази, – отвърнах, чудейки се защо играех ролята на

адвокат на дявола.

Тя спря заниманието си и пусна картофа обратно в чинията.

- Може би. Но ще има и такива, които ще са изкушени от мисълта за безсмъртие.

Дори и на цената на това да прислужват на стригоите, за да бъдат превърнати в създания,

дошли от ада. Ще се изненадаш как биха отвърнали повечето хора, когато научат за

вампирите. Безсмъртието е изключително примамливо – макар че върви в комплект със

злото. Повечето хора, добили тази информация, биха се опитали да им служат, заради

възможността да получат такъв „дар”.

- Това е лудост… - спрях насред изречението. Миналата година се бяхме

натъкнали на улики за хора, помагащи на стригоите. Вампирите не можеха да докосват

сребърни колове, но хората можеха, и някои ги бяха използвали за зли цели. Дали на

същите тези хора не бе обещан дарът на безсмъртието?

- Така че ,– добави Сидни – смятам, че е най–добре ако просто се подсигурим, че

никой не знае за съществуването на твоя вид. Всички вие сте там, навън, и нищо не може

да се направи по въпроса. Вие вършете работата си да се отървете от тези стригои, а ние

ще вършим нашата – спасявайки нашия собствен вид.

Задъвкай едно пилешко крилце и си напомних, че тя се опитваше да спаси своя

вид от такива като мен. По някои параграфи, казаното от нея имаше смисъл. Не бе

възможно да препускаме из този свят напълно невидими и да, трябваше да призная, че

имахме нужда от някого, който да се оправя с останалите трупове на стригоите. Хора,

работещи с мороите бяха идеалният избор. Някои можеха да се движат по света

свободно, особено ако имаха връзките, за които бе намекнала тя.

Замръзнах на място, с хапка в устата си, спомняйки си по–ранните си мисли,

когато за пръв път я бях срещнала. Насилих се да преглътна и отпих вода.

- Ето един въпрос. Навсякъде в Русия ли имаш контакти?

- За нещастие, – отвърна тя. – Когато Алхимиците навършат осемнадесет, биват

изпращани на стаж, на който да добият представа за работата и да завържат връзки. Ако

питаш мен, бих си останала в Юта.

Това бе дори по – лудо от всичко, което ми бе казвала досега, но не настоях на

въпроса.

- Какъв точно тип връзки?

Тя сви рамене.

- Проследяваме движенията на много морои и дампири. Също така познаваме и

важни клечки – сред хората и мороите. Ако има някакъв инцидент, намираме някой,

който да плаща на друг някой и всичко се нарежда.

Да проследява мороите и дампирите. Джакпот! Наведох се и понижих глас.

Всичко ми изглеждаше от изключителна важност днес.

- Търся едно село… село на дампири, в Сибир. Не знам как се казва… Нещо с