Кръвно обещание

много пиеше Ейвъри; ретроспективно, Ейвъри вероятно доста се е преструвала.

Тогава ползвай просто силата на волята, казах й. Възможно е да се опълчиш на

внушението.

И беше вярно. Внушението не беше задължително билет за владеенето на света.

Някои бяха по-добри в устояването от други, макар че на стригой или владеещ Духа бе

доста по-трудно да се опълчиш.

Усетих как Лиса събира решителност, как си повтаря думите ми отново и отново,

за да бъде силна и да се махне от перваза. Тя успя да избута чувството, което Ейвъри й

беше внедрила и без да зная как, изведнъж и аз я избутвах. С Лиса обединихме силите си

и започнахме да изтласкваме Ейвъри.

Във физическия свят погледите на Ейвъри и Лиса бяха сключени в психическа

борба. Лицето на Ейвъри бе напрегнато и концентрирано, и изведнъж се изпълни от шок.

Тя осъзна, че и аз се боря с нея. Очите й се присвиха и когато заговори, тя се обърна към

мен, а не към Лиса.

- О, - изсъска Ейвъри, - не ти трябва да се замесваш с мен.

Дали?

Усетих вълна от жега и онова чувство, че някой достига ума ми. Само че не беше

Оксана. Беше Ейвъри и се опитваше да проучи добре мислите и спомените ми. Сега

разбрах какво имаше предвид Оксана за посегателството и смущаването. Не беше просто

да гледаш през нечии очи; беше нахлуване в най-интимните мисли. И тогава, светът

около мен се стопи. Стоях в стая, която не разпознавах. За миг помислих, че съм отново в

имението на Галина. Определено имаше подобен богат и скъп вид. Но не. След бързо

проучване разбрах, че изобщо не беше същото. Мебелите бяха различни. Дори

атмосферата беше друга. Домът на Галина беше красив, ала там беше студено, нямаше

усещане за живот. Това място бе приветливо и очевидно обично. Мекото канапе беше

сякаш случайно покрито с плюшена кувертюра в единия ъгъл и сякаш някой – или някои

– се криеше изпод нея. И макар че стаята не беше съвсем разхвърляна, навсякъде имаше

предмети – книги, снимки в рамки, – които показваха, че всъщност е обитаема и не беше

просто за показ.

Тръгнах към малък рафт за книги и взех една от снимките. Почти я изпуснах,

когато видях на кого беше. Беше снимка на мен и Дмитрий, но нямах спомен от нея.

Стояхме хванати за ръце, опрели глави, за да сме сигурни, че и двамата ще се виждаме на

снимката. Бях се усмихнала широко, а той радостно, както рядко го виждах. Усмивката

му смекчаваше част от защитната му ярост, която обикновено изпълваше чертите му и го

правеше по-секси, отколкото можех да си представя. Малко от меката му кафява коса се

бе измъкнала от опашката му и се бе спуснала на бузата му. Зад нас беше град, който

веднага разпознах – Санкт Петербург. Смърщих се. Не, това определено беше снимка,

която не можеше да съществува.

Все още я изучавах, когато чух, че някой влиза в стаята. Когато видях кой беше,

сърцето ми спря. Поставих с треперещи ръце снимката обратно на рафта и направих

няколко крачки назад.

Беше Дмитрий.

Носеше дънки и обикновена червена тениска, която прилепваше идеално по

мускулите му. Косата му беше пусната и леко влажна, сякаш току-що беше излязъл от

банята. Държеше две чаши и се засмя, когато ме видя.

- Още не си се облякла? – попита и поклати глава. – Ще дойдат всеки момент.

Погледнах се и видях, че нося карирано долнище и потинк. Той ми подаде чашата

и прекалено зашеметена, за да направя каквото и да било, я взех. Погледнах в нея –

горещ шоколад – и после към него. Очите му не бяха червени, лицето му не беше

зловещо. Просто прекрасно с топлотата и обичта, които излъчваше. Това беше моят

Дмитрий, онзи, когото обичах и който ме защитаваше. Онзи с чистото сърце и душа.

- Кой... кой ще идва? – попитах.

- Лиса и Кристиан. Ще дойдат да хапнем, - той ме погледна объркано. – Добре ли

си?

Огледах отново приветливата стая. През прозореца видях заден двор с дървета и

цветя. Слънцето се обливаше в килима. Обърнах се пак към него и поклатих глава.

- Какво е това? Къде сме?

Обърканото му изражение сега се превърна в смръщване. Като пристъпи напред,

той взе чашата ми и постави моята и своята на рафта. Ръцете му докоснаха бедрата ми и

трепнах, но не се отдръпнах – как можех, когато беше толкова много като моя Дмитрий?

- Това е къщата ни, - рече той, като ме придърпа по-близо. – В Пенсилвания.

- Пенсилвания... в кралския дворец ли сме?

Той сви рамене.

- На няколко километра от него.

Бавно заклатих глава.

- Не... това не е възможно. Не може да живеем заедно. И определено не близо до

някой друг. Не биха ни допуснали.

Ако в някакъв свят аз и Дмитрий живеехме заедно, щеше да е някъде на тайно

място – отдалечено, като Сибир.

- Ти настоя, - каза той леко усмихнат. – А и никого не го интересува. Приели са го.

Освен това ти каза, че трябва да живеем близо до Лиса, - умът ми запрепуска. Какво

ставаше? Как беше възможно това? Как можех да живея с Дмитрий и по-специално

толкова близо до морои? Това не беше правилно... и все пак го усещах така. Като

оглеждах наоколо, виждах, че това бе моят дом. Усещах любовта, връзката, която имахме

с Дмитрий в него. Но... как можех всъщност да бъда с Дмитрий? Не трябваше ли да правя

нещо друго? Не трябваше ли да бъда някъде другаде?