Кръвно обещание

- Ти си стригой, - казах накрая. – Не... ти си мъртъв. Аз те убих, - той прокара

пръст по бузата ми, все още усмихнат тъжно.

- Изглеждам ли мъртъв? Изглеждам ли като стригой?

Не. Изглеждаше страхотно, секси и силен. Той беше всички онези неща, които

обичах.

- Но ти беше... – гласът ми заглъхна объркан. Това не беше правилно. Имаше

нещо, което трябваше да направя, ала не можех да си спомня. – Какво стана? – ръката му

отново се върна на бедрото ми и той ме придърпа в прегръдките си.

- Ти ме спаси, - промърмори той в ухото ми. – Любовта ти ме спаси, Роза. Ти ме

върна, за да бъдем заедно.

Така ли? Нямах спомен и за това. Но всичко изглеждаше толкова реално и го

усещах толкова чудесно. Липсваха ми прегръдките му. Беше ме прегръщал като стригой,

но никога не се бях чувствала така. И когато се наведе и ме целуна, знаех със сигурност,

че не е стригой. Не знаех как се бях заблудила, че съм отново при Галина. Тази целувка

беше жива. Изгаряше душата ми отвътре и от устните ми, притиснати настоятелно в

неговите, усетих връзката, онази, която ми казваше, че няма никой друг на света за мен

освен него.

Само че не можех да се отърся от усещането, че не биваше да бъда тук. Но къде

трябваше да съм? Лиса... нещо за Лиса...

Прекъснах целувката ни, но не се отделих от ръцете му. Опрях глава на гърдите

му.

- Наистина ли съм те спасила?

- Любовта ти беше толкова силна. Любовта ни беше прекалено силна. Дори и

немъртвите не можаха да ни разделят.

Исках да повярвам. Отчаяно. Но този глас, измъчващ ме в главата ми... Лиса.

Какво за Лиса? И тогава се сетих. Лиса и Ейвъри. Трябваше да спася Лиса от Ейвъри.

Измъкнах се от Дмитрий и той ме изгледа изненадано.

- Какво правиш?

- Това не е истинско, - казах. – Това е номер. Ти още си стригой. Не можем да

бъдем заедно, не и тук, не и сред мороите.

- Разбира се, че можем, - болка пронизваше дълбоките му кафяви очи и това

късаше сърцето ми. – Не искаш ли да бъдеш с мен?

- Трябва да се върна при Лиса...

- Остави я, - каза той, посягайки отново към мен. – Остави всичко. Остани тук с

мен, можем да имаме всичко, което някога сме искали, Роуз. Можем да бъдем заедно

всеки ден, да се събуждаме заедно всяка сутрин.

- Не, - отстъпих още по-назад. Знаех, че ако не го направех, той отново щеше да

ме целуне и напълно да забравя. Лиса имаше нужда от мен. Лиса беше в капан. С всяка

секунда си спомнях всичко за Ейвъри. Всичко беше илюзия.

- Роуз? – попита той. В гласа му имаше толкова много болка. – Какво правиш?

- Съжалявам, - казах на ръба на сълзите. Лиса. Трябваше да ида при Лиса. – Това

не е истинско. Теб те няма. Аз и ти никога няма да сме заедно, но още мога да й помогна.

- Обичаш я повече от мен?

Лиса ме беше попитала почти същото, когато тръгнах да хвана Дмитрий. Животът

ми беше обречен винаги на избор между тях двамата.

- Обичам и двама ви, - отвърнах.

И с това използвах всичката си воля, за да се върна при Лиса, където и да беше тя

и да се разделя с тази фантазия. Честно казано, можех да прекарам остатъка от дните си в

този фалшив свят, да бъда с Дмитрий в тази къща, да се събуждам всяка сутрин с него,

както той каза. Ала това не беше истинско. Беше прекалено лесно и ако бях научила

нещо, то беше, че животът не е лесен. Усилията бяха мъчителни, но изведнъж се озовах

отново в стаята в “Св. Владимир”. Фокусирах се върху Ейвъри, която гледаше към мен и

Лиса. Тя беше измъкнала спомена, който ме измъчваше най-много, опитвайки се да ме

обърка и да ме отдели от Лиса с тази фантазия на това, което исках повече от всичко на

света. Бях се преборила с умствения капан на Ейвъри и се почувствах доста самодоволно,

въпреки болката в сърцето ми. Щеше ми се да говоря директно с нея и да й кажа няколко

неща за нея и игричката й. Това не подлежеше на въпрос, така че вместо това още

веднъж впрегнах волята си заедно с Лиса и заедно слязохме от перваза и стъпихме на

пода на стаята.

Ейвъри се потеше доста очевидно и когато осъзна, че е загубила психическата

битка от войната, хубавото й лице стана много грозно.

- Хубаво, - каза тя. – Има и по-лесни начини да те убия.

Изведнъж Рийд влезе в стаята, изглеждащ враждебен както винаги. Нямах идея

откъде се появи или как знаеше, че трябва да се появи точно тогава, но се отправи точно

към Лиса с протегнати ръце. Отвореният прозорец зад нея се зееше и не беше

необходимо да си гений, за да разбереш намеренията му. Ейвъри беше опитала да накара

Лиса да скочи чрез внушението. Рийд просто щеше да я бутне.

Мисленият разговор между Лиса и мен започна за един удар на сърцето.

Добре, казах й. Ето какво. Ще трябва малко да сменим ролите.

За какво говориш?

Страх я обзе цялата, което беше разбираемо, докато гледаше как ръцете на Рийд

бяха на милиметри да я сграбчат.

Е, казах, аз се справих с психическата битка. Което означава, че ти трябва да се

заемеш с боя. И ще ти покажа как.

Глава 28

Нямаше нужда Лиса да казва нещо, за да изрази шока си. Чувствата на изумление

преляха в мен и ми казаха повече, отколкото думите биха могли. Аз обаче имах да й

казвам нещо по-важно.

Наведи се!

Мисля, че изненадата й я накара да реагира толкова бързо. Тя се спусна на пода.