Кръвно обещание

Дмитрий се беше грижил за мен толкова пъти и винаги беше до мен, когато се нуждаех от него. Макар че всъщност и двамата се грижехме един за друг. Разбира се, той не свършваше в болницата толкова често, колкото аз. Просто такъв ми беше късмета. Дори и да беше ранен, не си признаваше. И както сънувах и халюцинирах, в съзнанието ми изникна картина от един от малкото пъти, в които аз имах възможността да се погрижа за него. Точно преди училището да бъде нападнато, Дмитрий беше въвлечен в серия от тестове заедно с мен и моите начинаещи последователи, за да разберем как се справяме с изненадващи нападения. Дмитрий беше толкова издръжлив, че бе почти невъзможно да бъде победен, въпреки че няколко пъти получи сериозни синини. По време на един от експериментите в салона изтичах към него, изненадана да видя порязаната му буза. Едва ли беше фатално нараняване, но потече много кръв.

— Осъзнаваш ли, че кървиш смъртоносно? — възкликнах аз. Въпреки че малко преувеличавах.

Той докосна бузата си разсеяно и едва тогава забеляза нараняването.

— Преувеличаваш. Нищо работа.

— Нищо работа, докато не получиш инфекция!

— Знаеш, че е малко вероятно, — каза твърдо той.

Беше вярно. Мороите — като изключим случаите, в които можеше да се заразят с някоя рядко срещана болест, както се случи с Виктор — почти не се разболяваха. Дампирите бяха наследили това от тях, точно както татуировката на Сидни й осигуряваше защита. Въпреки това нямах намерение да оставя Дмитрий да кърви.

— Хайде, — казах, сочейки малката баня в салона. Гласът ми звучеше свирепо и той се подчини.

Намокрих една кърпа и нежно почистих лицето му. Отначало той продължаваше да се дърпа и да протестира, но в края на краищата се примири. Банята беше малка и двамата стояхме само на сантиметри един от друг. Можех да вдишам чистия му, опияняващ аромат и да разуча всеки детайл от лицето му и силното му тяло. Сърцето ми препускаше в гърдите, но трябваше да се държим почтително, затова се опитах да изглеждам хладнокръвна и концентрирана. Той също изглеждаше мрачен и спокоен, ала когато отместих косата му зад ухото, за да почистя останалата част от лицето му, подскочи. Пръстите ми, докосващи кожата му, изпратиха такива електрически вълни през тялото ми, че и той ги усети. Хвана ръката ми и я отблъсна.

— Достатъчно, — каза той с дрезгав глас. — Добре съм.

— Сигурен ли си? — попитах. Не беше пуснал ръката ми. Бяхме толкова, толкова близо. Малката баня щеше да се подпали от искрите, прехвърчащи помежду ни. Знаех, че няма да продължи дълго, но не исках да се откъсвам от него. Господи, понякога беше толкова трудно да съм отговорна.

— Да, — отвърна той. Гласът му беше мек — бях наясно, че не ми се сърди. Страхуваше се, страхуваше се колко малко трябваше, за да се разгори огъня помежду ни. Представяте ли си, че цялата започвах да горя само от допира на ръката му до мен. Чувствах се завършена, когато го докосвах, такава, каквато трябваше да бъда. — Благодаря ти, Роза.

Той пусна ръката ми и двамата се отдалечихме, всеки отправил се към своите си задължения. Но допира на кожата и косата му останаха с мен часове след това…

Не зная защо си спомних точно това, след като бях нападната близо до хамбара. Странно защо сънувах, че се грижа за Дмитрий, след като самата аз имах нужда някой да се погрижи за мен. Предполагам, нямаше значение какво сънувам, стига сънят да включваше Дмитрий. Той винаги ме караше да се чувствам по-добре, дори в сънищата ми, вдъхвайки ми сила и решителност.

Но докато лежах, изпаднала в делириум, на моменти губеща съзнание, на моменти будна, успокояващото му лице неизменно придобиваше страховитите червени очи и ужасяващите зъби. Хленчейки се опитвах да изтрия тази гледка. Понякога той изобщо не приличаше на Дмитрий. Превръщаше се в мъж, когото не познавам, по-възрастен морой с тъмна коса и коварен поглед, със златни бижута на ушите и около врата. Тогава започвах да плача за Дмитрий и обикновено лицето на мъжа се трансформираше в неговото лице, здраво и прекрасно.

Въпреки това в даден момент лицето отново се преобразяваше, този път в женско. Очевидно тя не беше Дмитрий, но имаше нещо в кафявите й очи, което ми напомняше за него. Беше по-възрастна, някъде на четиридесет може би, дампир. Постави хладна кърпа на челото ми и тогава осъзнах, че вече не сънувам.

Тялото ме болеше, лежах в непознато легло, в непозната стая. Нямаше и следа от стригоите. Дали и те не бяха част от съня ми?

— Не се движи, — каза жената с много лек руски акцент. — Имаш няколко лоши наранявания.

Очите ми се разшириха, когато случилото се до плевнята изникна в съзнанието ми, всичките призраци, които бях призовала. Не беше сън.

— Къде е Сидни? Добре ли е?

— Добре е. Не се тревожи. — Нещо в гласа на жената ми подсказа, че мога да й се доверя.

— Къде съм?

— В Бая.