Кръвно обещание

— Пол, — смъмри го Каролина. — Питат ли се такива неща?

— Интересно е, — отвърна Виктория с усмивка. Кафявата й коса бе прошарена със златисти кичури, но тъмните й очи искряха със същия блясък като тези на Дмитрий, когато се вълнуваше. Гледката накара сърцето ми да ме заболи.

— Наистина го направи, — каза Сидни. — Видях телата. Както винаги.

На лицето й се появи онова комично измъчено изражение, което ме накара да се разсмея.

— Поне този път ги оставих на място, на което може да ги намерите. — Смехът ми внезапно се изпари. — Някой друг… някой друг човек забеляза ли нещо?

— Отървах се от телата, преди някой да ги види, — отговори ми Сидни. — Ако хората са чули нещо… Ами, в покрайнините на гори като тази винаги се разказват истории за свръхестествени сили и призраци. Сами по себе си нямат доказателства за съществуването на вампири, но винаги присъстват вярванията, че навън дебнат свръхестествени и опасни същества. Така че знаят малка част.

Тя каза „истории за призраци” без лицето й да промени изражението си. Зачудих се дали е видяла духовете миналата нощ, но накрая реших, че най-вероятно не е. Тя се появи навън точно в края на битката и ако миналите доказателства можеше да са някакво мерило, то никой друг не би могъл да види духовете, които видях аз — освен стригоите.

— Сигурно си добре обучена, — отбеляа Каролина, обръщайки глава към бебето, което се беше отпуснало на рамото й. — Изглеждаш така все едно още трябва да ходиш на училище.

— Тъкмо се измъкнах оттам, — казах и си заслужих поредния неодобрителен поглед от Сидни.

— Ти си американка, — отбеляза очевидния факт Олена. — Каква сила на света те доведе тук?

— Аз… аз търся някого, — рекох след моментно колебание.

Опасявах се, че ще поискат да научат подробности или че тя си мисли за нещо свързано с кървавите курви, но точно в този момент вратата на кухнята се отвори и влезе бабата на Дмитрий, Йева. Отначало подаде глава зад вратата и ми изкара акъла. Дмитрий ми беше казал, че тя е нещо като вещица и сега със сигурност вече му вярвах. Изглеждаше на хиляди години и беше толкова слаба, че се зачудих как вятъра не бе я отвял. Едва имаше метър и петдесет, а косата й представляваше плетеница от разпиляни кичури. Но истински ме изплашиха очите й. Можеше да изглежда крехка, ала погледът й бе остър и бдителен, и ми се струваше, че се опитва да проникне в душата ми. Дори и без обясненията на Дмитрий, щях да предположа, че е вещица. Единствено тя в цялата къща не говореше английски.

Бабата се настани на един от свободните столове и Олена бързо скочи от мястото си да донесе още блини. Йева мърмореше нещо на руски, което накара останалите да се почувстват неудобно. Устните на Сидни се извиха в лека усмивка. Докато говореше, очите на Йева се бяха спрели на мен, затова се огледах наоколо, молейки някой да ми преведе думите й.

— Какво? — попитах.

— Баба мисли, че не ни казваш цялата истина за това какво те води по тези земи. Казва, че колкото повече отлагаш, толкова по-лошо ще стане, — обясни Виктория. После хвърли извинителен поглед към Сидни. — И иска да знае кога ще си тръгне алхимика.

— Колкото е възможно по-скоро, — отвърна сухо Сидни.

— Защо съм тук… историята е дълга. — Едва ли можеше да се изразя по-неясно.

Йева каза още нещо, а Олена й отвърна с тон, който звучеше сякаш й се кара.

После се обърна към мен и заговори внимателно:

— Не й обръщай внимание, Роуз. Изпаднала е в едно от странните си настроения. Защо си тук си е твоя работа, въпреки че съм сигурна, че Ейб би желал да разговаря с теб в даден момент. — Тя се намръщи едва забележимо и само ми напомни за това как ме гледаха останалите на масата. — Трябва да му благодариш. Изглеждаше много притеснен за състоянието ти.

— Може да се каже, че и аз искам да се срещна с него, — измърморих, все още любопитна да разбера нещо повече за този добре охраняван морой без благородническо потекло, който ме беше докарал и който изглежда караше всички да се чувстват неудобно. Нетърпелива да избегна повече разговори за причината да съм тук, бързо смених темата. — Иска ми се да разгледам и Бая. Никога преди не съм била на подобно място — имам предвид, където живеят толкова много дампири.

Виктория засия.

— Мога да те разведа, ако наистина си сигурна, че се чувстваш добре. Или ако не се налага да си заминеш веднага.

Тя си мислеше, че само минавам оттук, което беше идеално. Честно казано, не бях сигурна какво ще правя оттук нататък, след като очевидно Дмитрий не се намираше в околностите на града. Погледнах въпросително към Сидни. Тя вдигна рамене.

— Прави каквото искаш. Аз не отивам никъде.

Отговорът й ми се стори смущаващ. Тя ме доведе тук, точно както й бяха наредили нейните началници — и сега какво? Всъщност тревогите можеха да почакат.