Кръвно обещание

— Ах, ъ, е. — Сега аз се чувствах неудобно.

Виктория заговори преди да успея да измисля какво да му кажа.

— Тя уби два стригоя извън града. Сама.

Той изглеждаше впечатлен.

— Ти си пазител.

— Ами, не… преди съм убивала, но не съм се заклевала наистина. — Обърнах се с гръб към тях и повдигнах косата си, за да им покажа врата си. В допълнение към всичките ми постоянни белези с формата на мълния, имах и малка татуировка с формата на звезда, която означаваше, че съм влизала в битка. И двамата ахнаха, а Николай измърмори нещо на руски. Пуснах косата си и ги погледнах. — Какво?

— Ти си… — Виктория прехапа устните си и се замисли, търсейки подходящите думи. — Не си обещала? Не знам как е думата на английски.

— Не съм обещала? — повторих. — Предполагам…, но технически не са ли всички жени тук такива?

— Дори и да не станем пазители, получаваме татуировки, които да показват, че сме завършили напълно обучението си. Разбира се, без татуировката, показваща, че сме обещали. А ти, която си убила толкова много стригои, и въпреки това не си предана на училището или на пазителите… — Виктория вдигна рамене. — В този случай използваме израза „не си обещала” — някак е странно.

— Странно е и откъде идвам, — признах си. Необикновено, наистина. Защото и ние нямахме термин за това. Просто не беше измислена дума.

— Ще ви оставям, — каза Николай, гледайки влюбено Виктория. — Но се надявам да се видим у Марина. Или по-скоро.

— Да, — съгласи се тя. Пожелаха си всичко най-хубаво на руски и той прекоси улицата с леки, грациозни движения, които пазителите често придобиваха по време на обучението си. Малко ми напомни на Дмитрий.

— Сигурно го изплаших, — казах аз.

— Не, мисли, че си интересна.

— Не и толкова интересна, колкото си мисли, че си ти.

Тя повдихна вежди.

— Какво?

— Той те харесва… искам да кажа, наистина те харесва. Не мислиш ли?

— О, ние сме само приятели.

По отношението й можех да определя, че наистина го мисли. Тя изобщо не се интересуваше от него като мъж, което беше жалко. Той беше сладък и готин. Оставяйки бедния Николай да си тръгне, отново подхванах разговора за пазителите. Бях заинтригувана от различното отношение към тях наоколо.

— Казваш, че не можеш…, но искаш да си пазител?

Тя се поколеба.

— Никога не съм го обмисляла. В училище получаваме същото обучение и наистина ми харесва, че мога да се отбранявам. Но по-скоро бих използвала обучението си, за да защитавам семейството си, отколкото някой морой. Предполагам, че звучи… — тя направи пауза, за да се сети за подходящата дума. — Сексистко? Но мъжете стават пазители, а жените си стоят у дома. Само брат ми замина.

Щях да се спъна.

— Брат ти? — попитах, едва удържайки гласа си спокоен.

— Дмитрий, — каза тя. — Той е по-голям от мен и дълго време беше пазител. Всъщност, сега е в САЩ. От много време не сме го виждали.

— Ъх.

Почувствах се виновна, знаех, че съм ужасна. Виновна, защото пазех тайната от Виктория и останалите. Ужасна, защото очевидно никой у дома не си беше направил труда да съобщи лошите вести на семейството му. Усмихвайки се на собствените си спомени, тя не забеляза промяната в настроението ми.

— Всъщност Пол изглежда точно като него на тази възраст. Мога да ти покажа негови снимки — някои са скорошни. Дмитрий е много хубавичък. Като брат, имам предвид.

Бях сигурна, че ако видех снимки на Дмитрий като малък, сърцето ми щеше да се пръсне. Колкото повече Виктория говореше за него, толкова по-зле се чувствах аз. Тя нямаше представа какво се случи и въпреки че бяха изминали няколко години, откакто го беше видяла за последно, ми стана ясно, че тя и семейството го обичат до полуда. Че това ме изненадваше. (И наистина — кой не би обичал Дмитрий?). Само за една сутрин, прекарана с тях, осъзнах колко са си близки. От разказите на Дмитрий знаех, че и той ги обича лудо всичките.

— Роуз? Добре ли си? — Виктория се взираше загрижено в мен, вероятно защото не бях обелила дума през последните десет минути.

Обикаляхме наоколо и се бяхме върнали обратно при къщата им. Гледайки я, виждайки дружелюбното й, открито лице и очите, които толкова много напомняха очите на Дмитрий, осъзнах, че ми предстои още една задача, преди да тръгна след Дмитрий, където и да се намираше сега. Преглътнах.

— Аз… да. Мисля… мисля, че трябва да проведа един разговор с теб и семейството ти.

— Добре, — каза тя с изпълнен с тревога глас.

Вътре в къщата Олена тичаше нагоре-надолу из кухнята заедно с Каролина. Предполагах, че планират вечерята, което бе шокиращо, имайки предвид, че току-що бяхме приключили обилната закуска. Определено можех да свикна с начина, по който се хранеха. В дневната Пол строеше сложна писта от блокчета Лего. Йева бе седнала в един люлеещ се стол и изглеждаше като типичната баба, която плете чифт чорапи. Като изключим, че повечето баби не могат да те изпепелят само с един поглед. Олена говореше на руски с Каролина, но когато ме видя, превключи на английски.

— Връщате се по-рано, отколкото очаквах.

— Разгледахме града, — отвърна Виктория. — И… Роуз иска да говори с вас. С всички

нас.