Кръвно обещание

Щом свърших с яденето, Виктория на практика ме извлече през вратата, сякаш бях най-вълнуващото нещо, случвало се тук от доста време насам. Йева не свали очи от мен, докато се хранех и въпреки че не отрони нито дума, подозрителния й поглед ми подсказа, че не вярва на нито дума от казаното от мен. На излизане поканих Сидни с нас, но тя отказа. Наместо това избра да се затвори в спалнята си, за да чете за гръцките храмове или да звъни по целия свят, за да контролира нещата, или с каквото там се занимава.

Виктория каза, че центъра на града е недалеч от тяхната къща и че ще се разходим. Денят беше ясен и прохладен, и достатъчно топъл, за да направи разходката навън приятна.

— Нямаме много посетители, — обясни ми тя. — С изключение на мъжете морои, но повечето от тях не се задържат дълго.

Тя не добави нищо повече, но ми стана чудно какво искаше да загатне. Дали тези мъже морои не идваха, само за да се забавляват с жените дампири? Отраснах с представите си за жените дампири, отказали да станат пазители, като за опозорени и омърсени. Тези от Найтингейл определено се вписваха в типа „развратни уличници”, но Дмитрий ме беше уверил, че не всички жени-дампири са такива. След като срещнах Беликови, се убедих в думите му.

Наближавайки центъра на града, скоро видях как още един мит беше опроверган. Хората винаги казваха, че кървавите курви живеят в палатки или в комуни, но тук не беше така. Бая не беше огромен като Санкт Петербург или дори Омск, но представляваше истински град с много хора, населяващи го. Едва ли можеше да се нарече селски стан или фермерска колония. Цялата обстановка беше удивително нормална и когато стигнахме центъра на града, с всичките малки магазинчета и ресторанти, мястото ми заприлича на всяко друго градче по света, където биха могли да живеят хора. Модерно и обикновено, със съвсем лек привкус на селска обстановка.

— Къде са всички дампири? — очудено попитах. Сидни спомена, че съществувало тайно дампирско общество, различно от обичайното, но така и не забелязах следа от него.

Виктория се усмихна.

О, тук са. Имаме много търговски обекти и други места, за които хората дори не подозират. — Разбирах дампирите да се стараят да са незабележими в големите градове, но тук ми се струваше излишно. — А много от нас просто живеят и работят заедно с хората. — Тя кимна към една сграда, която приличаше на дрогерия. — Сега Соня работи там.

— Сега?

— Сега, когато е бременна. — Виктория завъртя очи. — Щях да те заведа при нея, но напоследък е кисела през цялото време. Надявам се бебето да се роди по-скоро.

Тя не довърши мисълта си, което ме накара отново да се замисля за отношенията между дампирите и мороите в градчето. Не подхванахме темата отново и разговора ни продължи леко и закачливо. Лесно можеше да харесаш Виктория, и само след час имахме усещането, че се познаваме от цяла вечност. Може би отношенията ми с Дмитрий ме правеха свързана със семейството му.

Някой извика Виктория по име, прекъсвайки мислите ми. Обърнахме се и видяхме много сладък дампир, който пресичаше улицата. Имаше бронзова коса и тъмни очи, на видима възраст някъде между моята и тази на Виктория. Той й каза нещо закачливо. Тя му се усмихна с широка усмивка и после посочи към мен, представяйки ме на руски.

— Това е Николай, — продължи тя на английски.

— Приятно ми е да се запознаем, — каза той, също на английски. Огледа ме набързо с преценящ поглед по начина, по който го правеха момчетата, но когато се обърна към Виктория, ми стана ясно коя от двете ни е обект на неговото възхищение. — Трябва да доведеш Роуз на партито на Марина. В неделя вечер е. — За момент се разколеба, изглеждаше малко засрамен. — Ще дойдеш, нали?

Виктория изглеждаше потънала в мислите си и в този момент осъзнах — тя знаеше, че той си пада по нея.

— Аз ще съм там, но… — обърна се към мен. — Ще останеш ли дотогава?

— Не зная, — отговорих честно. — Но ще те придружа, ако съм тук. Какво парти ще е?

— Марина е приятелка от училище, — обясни Виктория. — Просто ще се съберем да празнуваме преди началото на срока.

— В училище? — глупаво зададох въпроса си. Някак си не се бях замисляла, че дампирите тук може да ходят на училище.

— Сега сме във ваканция, — отговори Николай. — За Великден.

— О. — Беше края на април, а аз си нямах и понятие на кой ден се пада Великден тази година. Спрях да следя датите. Празникът не беше минал, така че тяхното училище сигурно почиваше седмицата преди Великден. В ”Свети Владимир” излизаха във ваканция след празника. — Къде се намира училището ви?

— На около три часа път. Дори по-далеч от центъра. — Виктория направи странна гримаса.

— Бая не е чак толкова лошо място, — шегуваше се Николай.

— Лесно ти е на теб. Един ден ще си заминеш оттук и ще видиш нови и вълнуващи

места.

— А ти не можеш ли?

Тя се намръщи, изведнъж почувствала се неудобно.

— Е, бих могла…, но тук не правим така — поне не и в моето семейство. Баба има силно изразено мнение… за мъжете и жените. Николай ще стане пазител, но аз ще остана тук със семейството си.

Николай внезапно ме изгледа.

— Ти пазител ли си?