Кръвно обещание

Взех го. След това, за моя още по-голяма изненада, Ейб започна да издърпва шала от врата си. Беше от най-хубавите му шалове, кашмирен, изтъкан от пъстра гама от ярки цветове, по-уместен за Карибите, отколкото за Монтана. Опитах се и сега да протестирам, но само изражението на лицето му се оказа достатъчно, за да ме принуди да млъкна още преди да си отворя устата. Просто увих шала около врата си и му благодарих сърдечно, като не преставах да се питам дали някога отново ще го видя. Ала не го попитах, защото имах чувството, че нямаше да ми отговори.

Когато най-после кацнахме в Монтана, след цели тридесет часа, бях абсолютно уверена, че в скоро време няма да пожелая да летя с какъвто и да е самолет — или поне през следващите пет години. Или може би десет. Без никакъв багаж преминаването ми през летищните контроли се оказа лесно. Ейб предварително бе съобщил за пристигането ми, но нямах представа кого ще изпратят да ме посрещне. Имаше вероятност да е Албърта, която сега оглавяваше пазителите в академията „Св. Владимир“. Или може би майка ми. Никога не знаех къде се намира тя в конкретния момент и сега внезапно осъзнах, че много, много искам да я видя. Тя би била най-логичният избор за мой посрещач.

Затова изненадата ми бе голяма, когато видях, че този, който ме чакаше на изхода на летището, не беше някой друг, а самият Ейдриън.

Широка усмивка озари лицето ми и тутакси ускорих крачките си. Прегърнах го, което изуми и двама ни.

— Никога през целия си живот не съм била така щастлива да те видя — признах му.

Той ме притисна леко към себе си, сетне се отдръпна и ме огледа с неприкрито възхищение.

— Сънищата никога не могат да съперничат на реалността, малък дампир. Изглеждаш възхитително. — След мъчителните си преживявания със стригоите постепенно се бях съвзела, пък и Оксана продължи да ме лекува въпреки протестите ми — заличи дори белезите по шията ми, без да ме попита откъде ги имам. Не исках никой да знае за тях.

— А ти изглеждаш… — Огледах го преценяващо. Както винаги, беше облечен изискано, с вълнено тричетвърти дълго палто. Зеленият му шал много отиваше на очите му. Тъмнокестенявата му коса беше разрошена, както си я харесваше, но лицето му — ами… Както вече споменах, Саймън го бе ударил здравата няколко пъти, така че сега едното око на Ейдриън беше подуто и насинено. Въпреки всичко, като се замислих за него и за всичко, което бе сторил… е, никакви белези нямаха значение. — … великолепно.

— Лъжкиня.

— Лиса не можа ли да излекува окото ти?

— Това е почетен знак. Придава ми мъжественост. Хайде, принцесо, вашата карета ви очаква отвън.

— Защо изпратиха точно теб? — попитах го, докато вървяхме към паркинга. — Трезвен ли си?

Ейдриън въобще не удостои с отговор последния ми въпрос.

— Ами сега Академията официално не носи отговорност за теб, защото си напуснала и така нататък. Затова те, реално погледнато, не са задължени да те посрещат. Никой от другите твои приятели не може да напуска кампуса… но аз? Аз съм свободен дух, оставен на произвола на съдбата. Затова наех една лимузина и ето ме тук.

Думите му пробудиха в мен смесени реакции. Останах трогната, че си бе направил труда да дойде дотук, но от друга страна се разтревожих, че Академията не поемаше никаква отговорност за мен. По време на всичките ми пътувания непрекъснато си мислех, че ще се завърна в академията „Св. Владимир“ като в свой роден дом… макар че формално погледнато, вече не ми беше такъв, така че сега можех да я посещавам само като гост.

Щом потеглихме с колата, Ейдриън ми разказа за събитията в Академията. След грандиозния сблъсък на психически сили не бях прониквала в съзнанието на Лиса. Оксана излекува тялото ми, но духовно все още бях смазана и скърбяща. Въпреки че постигнах това, което бях замислила, все още ме преследваше образът на Дмитрий, как пада от моста.

— Оказа се, че си била права да твърдиш, че Ейвъри е имала духовна връзка със Саймън и Рийд — каза Ейдриън. — Според сведенията, които успяхме да съберем, може да се заключи, че Саймън е загинал в битка преди няколко години, на която Ейвъри е била свидетел. Всички помислили, че оцеляването му било истинско чудо, но въобще не подозирали каква била истината.

— Тя е криела своите сили също като теб и Лиса — промълвих аз замислено. — А по-късно и Рийд ли умрял?

— Ами именно в това е най-странното в цялата история — намръщи се Ейдриън. — Оказа се, че всъщност никой не знае кога Рийд е умрял. Искам да ти напомня, че той е от кралска фамилия и през целия си живот е бил закрилян и глезен, нали? Но въз основа на това, което узнахме за него, което не се оказа много, тъй като в момента всички са много объркани, може да се предположи, че Ейвъри нарочно го е убила, след което го е върнала обратно сред живите.

— Също както при Лиса — отбелязах аз, като си спомних думите на Саймън по време на битката. — Ейвъри е искала да я убие, а после да я върне обратно, за да бъдат свързани. Но защо от всички е избрала точно Лиса?