Кръвно обещание

— Искаш ли да чуеш моето предположение? Защото Лиса владее магията с духа. Сега тази магия вече не е тайна за никого, така че е било само въпрос на време Ейвъри да чуе с какво се занимаваме Лиса и аз. Мисля, че Ейвъри се е надявала чрез връзката си с Лиса да увеличи собствената си сила. Както се оказа, тя е изсмукала доста психична енергия от онези двамата. — Ейдриън поклати глава. — Не се шегувах, като ти казах, че усещах тази магия по целия си път през кампуса. Огромното количество психична енергия, което Ейвъри е използвала, за да вдъхва внушения на толкова хора, за да маскира аурата си и кой знае какво още… да, направо е зашеметяващо.

Загледах се в шосето, виещо се пред нас, замислена за последиците от действията на Ейвъри.

— Заради това значи Рийд беше толкова объркан, толкова озлобен и настървен за битка. Двамата със Саймън са поглъщали целия този мрак, който се е образувал от нея чрез магията на духа. Също както при Лиса и мен.

— Да, но с това изключение, че ти въобще не приличаш на онези двамата. При Саймън не беше толкова очевидно, защото той беше по-добър в умението да запазва непроницаемо изражение, но и двамата явно са били на прага на своята психическа издръжливост. А сега какво се получи? Вече са отвъд този праг. И тримата.

Припомних си как Саймън гледаше изцъклено, с невиждащ поглед, а Ейвъри крещеше неудържимо. Потръпнах.

— Когато каза, че са отвъд прага…

— Имам предвид, че са напълно и изцяло полудели. Тези тримата ще останат затворени в психиатричната клиника до края на живота си.

— Заради това, което ти… което всички ние направихме? — попитах ужасено.

— Отчасти — съгласи се той. — Ейвъри беше насочила цялата тази сила срещу нас и когато я отблъснахме… е, мисля, че е станало нещо като претоварване на мозъците им. Ако трябва да бъда честен, с оглед на това до какво състояние вече бяха доведени Рийд и Саймън, сцената вероятно вече е била подготвена за това, което се случи. Същото важи и за Ейвъри.

— Марк се оказа прав — промърморих.

— Кой?

— Друг мъж, целунат от сянката, с когото се срещнах. Той говореше за това как един ден Лиса и аз може би ще успеем да се излекуваме и взаимно да отстраним мрака от нас. Изисква се извънредно внимателно балансиране на силата между владеещия магията на духа и целунатия от сянката. Все още не съм напълно наясно, но предполагам, че малкият кръг на Ейвъри, състоящ се от трима души, не е бил способен да се справи с това балансиране. Не мисля, че е здравословно да поддържаш телепатична връзка с повече от една личност.

— Хм. — За кратко Ейдриън остана смълчан, замислен за всичко това. Накрая се засмя. — Господи, не мога да повярвам, че си намерила друг владеещ магията на духа, а освен това и личност, целуната от сянката. Това е все едно да намериш игла в купа сено, но нали на теб все такива неща ти се случват. Нямам търпение да чуя разказа ти за останалото, което си правила.

Огледах се и отпуснах глава на прозореца.

— Всъщност няма нищо интересно за разказване.

Никой от ръководството на Академията не знаеше за ролята ми в сблъсъка с Ейвъри. Затова не беше много вероятно някой да ме разпитва. Все още се занимаваха с изясняването на случилото се и разпитваха Ейдриън и Лиса. Магията с духа все още бе ново явление, което никой не познаваше, така че не можеха да си обяснят какво е станало. Ейвъри, Рийд и Саймън били отведени, за да им се окаже медицинска помощ, а баща й — временно отстранен от поста си.

Ейдриън ме записа като свой гост, което ми осигури пропуск за кампуса. Като всички останали посетители получих списък с указания къде да отседна и какво мога и какво не мога да правя, на който разбира се не обърнах никакво внимание.

— Трябва да вървя — заявих на Ейдриън.

Той ми се усмихна разбиращо.

— Очаквах го.

— Благодаря ти… за това, че дойде да ме вземеш. Съжалявам, че трябва да те оставя…

Той махна с ръка, прекъсвайки извиненията ми.

— Ти не ме оставяш. Върна се. Само това има значение. Бях търпелив толкова дълго, мога да почакам още малко.

За миг погледите ни се срещнаха. Останах изумена от топлите чувства, които внезапно бликнаха в мен. Но ги запазих за себе си, като удостоих Ейдриън само с една забързана усмивка, преди да тръгна из кампуса.

Когато влязох в общежитието на Лиса, събрах доста озадачени погледи. Случи се точно след края на часовете, затова навред се мяркаха ученици, влизащи или излизащи за някъде. Като минавах край тях, изведнъж надвисваше пълна тишина. Всички спираха да се движат и да разговарят. Това ми напомни за деня, когато двете с Лиса се върнахме в Академията, след като бяхме избягали. Тогава трябваше да преминем през столовата и получихме подобно посрещане от връстниците ни.