Кръвно обещание

— Говоря сериозно. — Красивото й лице пламтеше от решителност. — Пред каквото и препятствие да си изправена, аз ще бъда до теб. Само не тръгвай сама. Закълни ми се, че ако решиш пак да се махнеш, ще ме вземеш с теб. И заедно ще се справим.

Понечих да възразя. Милион опасения се изредиха в мислите ми. Как можех да рискувам живота й? Но като я погледнах, разбрах, че е права. За добро или за зло, ние имахме връзка, от която не можехме да избягаме. Лиса бе неразривно свързана с душата ми и двете бяхме по-силни заедно, отколкото разделени.

— Добре — съгласих се и стиснах ръката й. — Следващия път, когато реша да извърша някоя глупост, която може да ми струва живота, ще дойдеш с мен.

Глава 30

Албърта ме чакаше пред кабинета в административната сграда на пазителите. Длъжността на Албърта като техен началник тук беше нещо изключително, имайки предвид колко малко бяха жените пазители. Беше прехвърлила петдесетте, но си оставаше една от най-силните жени, които познавах. Пясъчно русата й коса бе започнала да посивява, а заради годините, прекарани на открито, лицето й беше загрубяло.

— Добре дошла отново при нас, Роуз — поздрави ме тя, като се изправи, щом се приближих. Със сигурност нямаше да ме прегърне и държанието й си оставаше делово, но фактът, че използва първото ми име, беше жест на благоволение от нейна страна. Освен това ми се стори, че зърнах искри на облекчение и щастие в очите й. — Да отидем в кабинета ми.

Никога не бях влизала там. Всички дисциплинарни въпроси, свързани с пазителите, обикновено се изпращаха до комитета. Не беше изненадващо, че кабинетът беше безупречно чист и всичко в него беше подредено с военна прецизност и практичност. Седнахме една срещу друга от двете страни на бюрото й. Приготвих се за разпит.

— Роуз — заговори тя, като се наведе към мен. — Ще бъда откровена с теб. Нямам намерение да ти изнасям лекция или да ти искам обяснения. Честно казано, след като вече не си моя ученичка, нямам право нито да те разпитвам, нито да те поучавам.

Получи се точно както го предрече Ейдриън.

— Можете да ми изнесете каквато пожелаете лекция — казах й аз. — Винаги съм ви уважавала и искам да чуя какво имате да ми кажете.

Лека усмивка пробягна по лицето й.

— Добре тогава. Ти много сгафи.

— О, явно не се шегувахте за откровеността.

— Причината няма значение. Не биваше да напускаш. Не трябваше да се отписваш. Образованието и обучението ти са много ценни, независимо колко си мислиш, че знаеш, а освен това ти си твърде талантлива, за да рискуваш да провалиш бъдещето си.

Едва не се засмях.

— Да ви кажа ли истината? Не съм сигурна дали въобще имам бъдеще.

— Ето защо трябва да се дипломираш.

— Но аз напуснах.

Тя изсумтя недоволно.

— Тогава се запиши отново!

— Аз… какво? Как?

— Като си подадеш документите. Както всички останали на този свят.

Ако трябваше да бъда честна, наистина не знаех какво ще правя, след като се върнах тук. Пряката ми грижа беше Лиса — да съм с нея и да съм сигурна, че е добре. Знаех, че вече не мога да бъда официално неин пазител, но си мислех, че след като отново сме заедно, никой няма да й попречи да бъда нейна приятелка. Можех да бъда неин наемен бодигард, така да се каже, нещо като онези, които охраняваха Ейб. И междувременно щях да се мотая из кампуса като Ейдриън.

Но да се запиша отново?

— Аз… пропуснах около месец. Или може би повече. — Бях изгубила ясна представа за изтеклите дни. Сега беше в първата седмица от май, а аз си тръгнах към края на март, точно на рождения си ден. Колко правеше това? Пет седмици? Или почти шест?

— Ти пропусна две години, но успя да наваксаш. Имам вяра в теб. И дори да имаш затруднения, по-добре е да се дипломираш с ниски оценки, отколкото въобще да не се дипломираш.

Опитах се да си представя как ще живея отново в този свят. Дали наистина бе изтекъл малко повече от един месец? Отново в часовете… интриги ден след ден… как можех да се върна към всичко това? Как можех да се завърна към този живот, след като бях видяла как живееше семейството на Дмитрий, след като бях с Дмитрий и го изгубих — повторно.

Щеше ли да ми каже, че ме обича?

— Не зная какво да кажа — признах на Албърта. — Това е много сериозно, за да го реша веднага.

— Е, все пак трябва да решиш бързо. Колкото по-рано се завърнеш, толкова по-добре.

— Наистина ли ще ми позволят? — Тъкмо това ми изглеждаше най-невероятното.

— Аз ще ти позволя — заяви тя. — Няма начин да оставя някой като теб да напусне. А сега, след като Лазар се махна… хм, тук в момента е голяма лудница. Никой няма да възрази срещу подаването на документи. — Киселата й усмивка леко помръкна. — А ако все пак се опитат да ни създават трудности… ще се постарая да узнаят, че имаш благодетел, който е готов да ни направи доста услуги, за да изглади всичко.

— Благодетел — повторих машинално. — Да не е някой благодетел, който носи ярки шалове и златни бижута?

Тя само сви рамене.