Кръвта на богомолката

— И се озовах на това ужасно място! — извика внезапно. Думите, явно дълго потискани, сега най-после избиваха на повърхността като вопъл. — На това ужасно празно място! Това отворено място, което няма край, няма стени и където всичко ме дърпа надолу! А повърхността е толкова нависоко и толкова голяма, светлината й е толкова силна, че кожата ми гори от нея! Гърлото и очите ме болят постоянно и… и… Накрая така или иначе ще ме хванат и ще ме убият с дългата бавна смърт, и по-добре майстор Со̀лен да ме беше убил с машината си, отколкото да се мъча тук. — Притисна с юмруци лицето си, лице разкривено от бездънен ужас, подхранван от всичко, което очите й виждаха и мисълта й докосваше.

— Со̀лен — повтори Гавед. Едно толкова обикновено и типично за бръмбарородните име сред цялата тази лудост, че само по себе си го смразяваше до кости.

— Оръжейни тестове? — възкликна Талрик. — Как може хем да са Умели, хем да живеят под водата? Занаятите и машините са невъзможни без огън. — Гледаше изпитателно Сеф, която се беше свила до стената с ръце на лицето. — Отговори ми, робиньо!

— Имаме огън — каза тя, гордо някак. — Имаме огън. Пълним градовете си с въздух. Но господарите имат машини, на които не им трябва нито огън, нито въздух. — Вдиша дълбоко. — Е, вече ви казах всичко. Ще ме намерят и ще ме убият, но поне ще знам, че съм ви казала.

Гавед отново погледна Талрик и видя, че от скептицизма му не е останал и помен, че несъзнателно е превключил на рекефски режим и претегля евентуалната бъдеща заплаха за една империя, на която уж е обърнал гръб.

„Езеро Лимния е толкова близо.“ Усещаше го, водните му бездни, неизследваните му загадки. „Ако можех да видя някак подводните градове!“ Не би могъл, разбира се — дори те да съществуваха реално, а не само във въображението на Сеф.

„По-добре да я скрием обаче. За всеки случай.“ Стига да убедеше Нивит, можеха да я скрият така, че никой да не я намери. Да, най-добре да я скрият, без значение дали споменатият Со̀лен е сухоземен или воден бръмбар.

На вратата се похлопа силно и всички се стреснаха, дори Талрик. Напразно, оказа се — просто Тиниса и Тисамон се бяха върнали. Влязоха и спряха на прага, озадачени от пребледнелите лица на двамата осородни.

17.

Ключът към успеха на това начинание беше спокойствието и Лирус прегърна спокойствието като свой постоянен спътник. Намираше се в залата за аудиенции, която заедно с други двама слуги беше подредил и приготвил по-рано през деня. Преди да доведе Трудан, беше поостанал да огледа залата за последно. Да се увери, че арбалетът е скрит добре в гънките на тъмната завеса. Лично беше отлостил капаците на двата високи прозореца. Знаеше, че никой няма да ги провери — въпреки нарастващата имперска заплаха сарнианците все още мислеха в две измерения. От незапомнени времена военната заплаха срещу всеки мравешки град-държава в Равнините неизменно идваше от друг мравешки град-държава.

Вече всичко беше готово, а Трудан и антуражът му чакаха в преддверието. Лирус зае мястото си в дъното на стаята. Знаеше, че никой няма да му обърне внимание, че ще го възприемат като част от мебелировката. За посетителите щеше да е поредният невидим слуга, а за царицата и съветниците й — просто съгражданин, който си гледа работата.

Царицата влезе първа, придружена от двама телохранители. Малобройната охрана беше знак за доверието й, начин да окаже натиск върху колегиумските посланици и да постигне своето. Лирус долови част от нарежданията, които царицата отправи към двамата телохранители — да кротуват, но и да са нащрек, в случай че тя нареди друго.

За Лирус това беше добър знак. Колкото по-голямо напрежение имаше между Сарн и Колегиум, толкова по-правдоподобен щеше да изглежда неговият сценарий.

Царицата чакаше права — явно тези преговори нямаше да се водят на равни начала. Решила бе да пробва нова тактика. Стоеше до напалената камина, нагиздена с лъскава броня и дълъг тъмен плащ, и чакаше да й доведат бръмбара. Аудиенцията щеше да е интересна, прецени Лирус.

Двамата пазачи бяха заели позиции до вратата и на Лирус му хрумна, че би могъл да убие царицата още сега. Пулсът му се ускори и той се постара да прогони издайническата мисъл от главата си, преди да е привлякла нечие внимание. Това щеше да е връхната точка на неговата кариера. Или краят й, разбира се — и на кариерата, и на самия него, — но поне щяха да го запомнят. Той щеше да свали Сарн на колене, по един или по друг начин. „Да убия царицата!“ Тогава господарите му щяха най-после да признаят, че във вените му тече и по-добра кръв, а не само противният сарниански бълвоч. Архивите на Рекеф, тайната история на Империята, щяха да го запишат като верен син.

Не можеше повече да живее сред тези чужди хора, които носеха неговото лице и неговата кожа. Единственият начин да се измъкне от дома им бе като го срине до основи.