Кръвта на богомолката

— Това не ми помага, момиче. Никога не съм чувал за твоя Сколарис. Много ли е далеч? В каква посока?

— Тук е. Долу. — Тя махна с ръка. — Във водата. В езерото.

Стомахът му се сви, а главата му се люшна като при земетръс. В напрегнатата и неприятна тишина, която последва, Гавед си спомни зловещия разказ на Нивит за светлините под езеро Лимния. „Невъзможно.“ Но самият той добре познаваше Джерез и бреговете на езерото. Достатъчно бе да идеш в някоя от десетките долнопробни кръчми в града и да намериш някой водомеркороден, който е толкова пиян, че не може да стои на въздългите си крака. Почерпи го и той много скоро ще се разприказва за светлините в езерото, за лодките, които изчезват без следа, за странните находки, които изплуват понякога от водите му, и за другите чудати истории, които Империята открай време пренебрегва като поредните измишльотини и които водомерките обичат да разказват само защото са родени лъжци.

„Наистина ли искам да знам това?“

— Има… град в езерото? — попита той предпазливо.

— Три — каза с търпелив гласец момичето. — Женавес, Перегранис и Сколарис.

— Паешки градове — каза Гавед.

— Били са — потвърди шепнешком Сеф. — Преди да дойдат господарите.

— В това няма никакъв смисъл — изсумтя с отвращение Талрик. — Луда е. Със сигурност.

„Може би наистина е луда.“ Гавед се вгледа в уплашеното лице на Сеф и реши, че тази възможност не е за пренебрегване. Както и че лудостта би била най-лесният начин да си обясни поведението й… ако не бяха онези, другите, които даваха мило и драго да си я върнат. Цели три града, за които той никога не е чувал? Три града в езерото…

Понечи да се изправи, но тя го сграбчи за ръкава на дългото палто и той замръзна приведен.

— Искам да ти кажа… — прошепна тя, — защото те не искат да знаете. Готови са да ме убият, за да не разберете.

Гавед погледна Талрик, но той само сви рамене и сведе поглед към каквото там четеше. Гавед отново седна на пода и я подкани:

— Ами кажи ми тогава.

— Наши. Градовете са били наши — каза Сеф много тихо, сякаш се боеше, че преследвачите й ще я чуят от калните улици на Джерез или през тихите води на езерото. — Историята се разказва от майка на дъщеря. Градовете са били наши, а господарите са били наши роби, много отдавна.

— Какви господари? — попита с твърд глас Талрик. — Какви роби?

Гавед го стрелна ядосано с поглед, но истината бе, че и сам си задаваше същите въпроси.

— Бръмбарородни — каза после той. — Мъжът, който дойде тук, беше бръмбаророден, навън валеше проливно, а той беше с броня, но без наметало… Макар че ако е дошъл от езерото, едва ли се е притеснявал от дъжда.

— Бръмбарородни… — започна подигравателно Талрик, но после млъкна и заби поглед в стената. Гавед се досещаше за посоката на размислите му.

— В Лошите стари дни Умелите раси са били роби на много места. Преди революцията.

— Революцията, да. — Сеф местеше поглед между двамата. — Градовете били наши, сами сме ги били изтъкали и напълнили с въздух, но после те ни поробили. Историята се предава от майка на дъщеря. Поробили ни с машините и оръжията си. Заели нашите места, а нас низвергнали.

— Въздали са справедливост, с други думи — отбеляза сухо Талрик. — Само че паяците от Паешките земи се справят добре и сега. Значи местните паякородни са били някакъв по-низш вид.

— Или просто не са имали достатъчно пространство за маневриране — каза тихо Гавед. — Подводни градове… Не ще да са били големи, така че къде са можели да идат жителите им, когато робите са въстанали?

— Догадки.

— Разполагаме само с нейните думи, а и те най-вероятно са скърпени от народни предания, чути от този и онзи. И все пак… — Гавед си помисли за езерото навън, за огромната водна шир, която стигаше чак до хоризонта, неизследвана, обточена с тресавища, свърталище на водомеркородни разбойници и чудовищни създания.

— Това са глупости, а момичето е лудо — заяви Талрик, но като че ли не беше съвсем сигурен.

— Моля ви — каза Сеф и подръпна Гавед за ръкава. — Те ще дойдат за мен. Ще ме върнат обратно.

— Вече си избягала, нали? — посочи Талрик. — Значи не може да е толкова трудно. Защо обаче не сме чували нищо за това преди?

— Аз трябваше да умра — каза простичко Сеф. — Майстор Со̀лен ни заведе на тестовия си полигон, в лабораторията си. За да тества върху нас оръжието си, да ни убие. Само че оръжието пропука стената на града. Другите умряха, но аз сграбчих въздуха, задържах го и започнах да плувам. Другите… някои умряха, други бяха заловени, но аз плувах ли, плувах към светлината. Бягали сме и преди. В самото езеро, в пещерите или в дълбокото. Но те винаги ни надушват. И връщат труповете, за да ги видят всички. Между стените на нашия свят няма място, където да се скрием. Затова аз… изплувах да събера въздух. Знаех, че майстор Со̀лен ще ме намери, затова напуснах онзи свят.

Осородните я зяпаха глупаво. Тя също ги гледаше и трепереше от страх, отчаяние и безпомощност.