Кръвта на богомолката

Шлемът се пукна, не като метал, а като черупка. Лицето отдолу беше чиста проба лице на бръмбаророден, но бледо като на удавник и разкривено от дива ярост. Кухият заради шлема глас сега прозвуча разбираемо:

— Тя е наша, диваци такива! Не може да я вземете!

— Хайде! — викна Тиниса на момичето и хукна към предния люк. Пътят им минаваше покрай мястото, откъдето бяха нахлули натрапниците, и видяното там я изплаши до смърт.

В дъното на гондолата зееше голяма дупка, някаква машина или животно беше издълбало тунел в земята под дървения корпус, а после тунелът се беше напълнил догоре с вода.

В тунела имаше човек — още един от гигантите с шипестите юмруци се издигаше към повърхността. Тялото му беше обгърнато от сребрист ореол, който се стопи веднага щом съществото изскочи над водата.

Тисамон я беше изпреварил — стоеше пред люка и го гледаше безпомощно. Механизмът беше създаден за Умели и той нямаше представа какво да прави с него.

Лейар буквално го избута настрани. В стаята зад тях се вихреше касапница и резултатът не беше в полза на неговите хора.

Лейар отключи, отвори широко вратата и изкрещя, когато енергиен залп го удари право в гърдите. Бръмбарородният политна назад и падна на пода с разкривено лице.

Пред гондолата се бяха събрали осородни войници, но не от онези, които работеха за Консорциума, а от другия вид, с който Тиниса имаше повече опит.

Нямаше време да проверяват дали Лейар е жив. Тисамон просто скочи през отвора, на три метра над земята, приземи се сред войниците и замахна в движение със сърпа си. Двама отскочиха ранени, а другите се пръснаха да търсят прикритие, откъдето да стрелят.

Тиниса сграбчи паякородното момиче, което изглеждаше ужасено до смърт, и се хързулна по наклонения корпус, с надеждата, че Изкуството ще забави скоростта й. Момичето никак не й помогна — вкопчило се бе в нея като удавник.

Когато стана ясно, че девойката не е в състояние да направи нищо разумно в името на собственото си спасение, Тиниса я повлече по улиците и чак след три пресечки се обърна с намерение да помогне на Тисамон. Но той вече тичаше след тях.

— Къде са осите? — попита Тиниса.

— Налетяха на приятелчетата ни от гондолата — отвърна кратко той, после погледна девойката. Очевидно смяташе, че ще е по-разумно да я зарежат, но също толкова очевидно бе, че го гризе любопитство. Преди да е казал каквото и да било обаче, се чуха викове и пукот на енергийни жила.

— Да се махаме — реши той и тримата хукнаха по разкаляните улици на Джерез, докато осите се издигаха във въздуха зад тях.

Нивит беше излязъл да преслуша източниците си, а Гавед уж имаше задачата да крие разни хора. И най-вече да крие Талрик, който хем не изгаряше от желание да им гостува, хем не събираше смелост да побегне. Бившият офицер от Рекеф обикаляше свърталището на Нивит, ровеше из архивите му и плашеше Скрит. Личеше си, че скоро ще събере кураж да си тръгне, и тогава Гавед, волю-неволю, щеше да се изправи пред дилемата дали да го задържи, или не, и дали първото всъщност му е по силите.

Когато на вратата се почука, всички изпитаха облекчение. Гавед надникна, а после отвори широко вратата и пусна Тиниса, Тисамон и някакво момиче.

— Няма да оставаме — каза Тиниса. — Трябва бързо да заблудим едни оси, дето ни търсят в момента, а не искам да си пъхат носа тук. Грижи се за момичето, докато се върнем. — Местеше поглед между Талрик и Гавед, но не получи кой знае какъв отклик и от двамата. Накрая просто излезе заедно с богомолкородния и вратата се тръшна след тях.

— Да сме се погрижели за момичето? — изсумтя Талрик. — Ние какво, да не въртим хелеронски бордей тук? — Новодошлата го погледна уплашено, после се обърна към Гавед и реагира по същия начин. А той видя лицето й.

Пое си дълбоко дъх. Пулсът му се ускори и той се замисли за прищевките на съдбата. Беше същото момиче — приликата с портретната скица беше безспорна, — за чието залавяне онези странници бяха предложили толкова голяма награда. И ето го тук, от плът и кръв.

Първата му мисъл беше за наградата и колко ще се зарадва Нивит на улова. Такава беше автоматичната реакция на човек от неговия занаят. Втората му реакция беше да се вгледа по-внимателно в това клето дете, за чието залавяне някои хора даваха мило и драго.

Девойката определено беше паякородна, но Гавед беше пътувал много и почти неуловимите отлики не убягнаха от погледа му — кожата й беше много светла, косата й се колебаеше между злато и сребро, очите й бяха с почти същия удивителен цвят. Както при вида на скицата, поразила го с необичайната чистота на рисунъка си, така и сега Гавед стигна до заключението, че девойката не прилича на паякородните, които беше виждал, точно както не й приличаха бръмбарските дрехи, с които беше облечена, провиснали и натежали от дъжда.