Кръвта на богомолката

„Не е за вярване, че човек може да подпали война само с двама равнински агенти и един мъртъв офицер от Рекеф.“ Но пък осите бяха толкова предсказуеми — разръчкай им гнездото и те ще излетят на рояк, жадни за кръв. Запита се колко ли надълбоко ще стигне полковникът в търсенето на доказателства за предполагаемия вражески план, целящ да привлече Соларно за каузата на Равнините. Подсигуреше ли губернаторския си пост, едва ли изобщо щеше да се сети да проведе разследване.

Звукът ставаше по-силен и Одиса се запита колко ли соларнийци са се събудили или са спрели да се ослушат насред нощните си пороци. По тези места характерният звук на въздушните кораби не беше нещо нечувано.

Надяваше се, че и Теорнис е изиграл своята част от представлението. Паяжината, която той трябваше да изплете, беше доста по-сложна от нейната, а той, макар и от благороден произход, все пак беше мъж.

Скоро щеше да се зазори. Одиса трябваше да тръгне веднага, иначе рискуваше да се хване в собствената си грижливо изплетена паяжина. Забърза към пристанището, където я чакаше малка рибарска лодка. Собственикът й не подозираше какъв късмет е извадил, че точно тази нощ ще напусне Соларно на път за Порта Мавралис.

Последното накара Одиса да се усмихне. Изглежда, това беше нейният талант — да сее късмет по пътя си.

В съня си Че беше край друго езеро, съвсем различно, чиито детайли ту идваха на фокус, ту се размазваха пред очите й. Отнякъде се чуваше ужасен глас и при всеки вик нещо в нея откликваше. Откликът беше заради връзката й с Ахеос и тя знаеше, че ужасният глас вика него, тегли го към себе си.

В съня си тя тичаше по калните улици на град от паянтови бараки и се опитваше да открие първа Ахеос, да изпревари гласа. Въздухът гъмжеше от лъщящи малки кинжали, не, от застинали дъждовни капки, осъзна тя. Имаше усещането за трескаво движение навсякъде около себе си, сякаш незнайни сили са се промъкнали с взлом в съня й и го претърсват за нещо, което са изгубили.

Ужасният глас прозвуча отново, по-близо този път, и Че мярна пред себе си сиводрех силует, който бързаше, теглен от чудовищните призиви. Извика името му, но мамещият глас удави нейния с безсловесния си копнеж.

А сетне видя пред себе си нещо, което имаше място единствено в сънищата, в най-лошите кошмари, нещо менящо се в свирепата прегръдка на живи тръни — невиждана мерзост, и все пак запазила бегла прилика с човешкото. Ахеос наближаваше нещото охотно, с нетърпение дори, и тя му изкрещя да спре, понечи да се затича отново, но изведнъж я заля болка, обгърна я отвсякъде. Дъждовните капки се превърнаха в оси, които я жилеха, принуждаваха я да се върне. Хоровото жужене на крилцата им нарасна до гръмовен рев…

— Че! Че! Събуди се!

Тя се надигна рязко и впери сляп поглед в мрака, забравила, че само една нейна мисъл е достатъчна да го разпръсне.

А после си спомни и го направи. И видя Таки да стои на прага с разрошена коса. Пилотските й дрехи, очевидно навлечени набързо, висяха разкопчани.

— Какво?

— Че! — извика мухородната. — Ставай. Събери си нещата! Просто го направи, моля те!

А после си тръгна и през тропота на бързите й крачки Че различи звуци на битка — звън на мечове, вик на болка.

„Бият се тук, в сградата.“

Скочи като ужилена от леглото, само по туника. В къщата на Дестиавелите се водеше битка.

„Има и нещо друго обаче… чувам и нещо друго, но какво?“ Ала битката се приближаваше и трясъкът на стомана погълна издайническия звук, преди да го е разгадала. Тя грабна кожените си занаятчийски дрехи от ниската масичка, където прислугата ги беше оставила почистени и сгънати прилежно. Сториха й се внезапно отеснели, прекалено колосани, някакви конци й пречеха да пъхне ръце в ръкавите. Успя някак да ги нахлузи през главата си и се зае да стегне каишките от едната страна, но малките катарами се хлъзгаха в тромавите й пръсти.

Вдигна глава, доловила нечия поява на вратата, и застина. Не беше Таки, а някакъв соларниец с бели панталони, бяла туника и меч с тънко извито острие в ръка. Слабата светлина откъм коридора разкриваше цвета на шарфа и плоската му шапка — бяха сини. Цветът на Кристалната партия, политическия враг на Джениса.

Голокрака и с петлеещ се кожен жакет, Че се хвърли към меча си, стисна дръжката и го дръпна от масата с надеждата поне този път острието да се изхлузи само̀ от ножницата. Не се получи, естествено, и в ръката й се озова целият комплект с все колана. Че замахна странично, за да освободи острието, и тежката катарама на колана фрасна стреснатия мъж през лицето.

Ако не беше тази неволна атака, соларниецът със синята шапка може би щеше да постъпи другояче, но сега се хвърли към нея, размахал меча си. Че замахна отново в широка дъга — с меча, ножницата и всичко, — коланът се оплете в острието на нападателя и двамата се озоваха много близо един до друг, озъбени лице в лице. Той посегна към кинжала, затъкнат в колана му, тя пък успя най-сетне да изтегли меча си от ножницата и прониза мъжа право в корема.