Кръвта на богомолката

Беше положила грима си с внимание и умереност, които не биха посрамили и най-взискателната паякородна девойка. Роклята й беше чисто бяла и силно вталена, така че да подчертава извивките на ханша и гърдите й.

„Красива съм“ — осъзна тя. Може да беше само страничен ефект от магията на Уктебри, но отражението й в огледалото говореше недвусмислено в полза на тази оценка.

Първият й посетител пристигна скоро след това — кльощавият възстар Гегевей. Мокрицородният съветник спря на вратата. Седа се бе излегнала на един диван и го чакаше. Обточеното с ивица сиво чело се набръчка изненадано.

— Ваше, мнм, височество — измърмори той. Очите му се присвиха и Седа разбра, че е доловил заклинанието, вложено в нея от Уктебри. Именно по тази причина беше повикала при себе си първо него.

— Говорили сме за това и преди, Гегевей — започна тя, — а ти си умен човек. Затова съм сигурна, че не си останал глух за мълвата.

— Определени слухове стигнаха, ммн, и до мен — отвърна мокрицородният. — Вие знаете, че аз, ъъъ, че сте ми скъпа на сърцето. Че ви обичам като дъщеря, да речем… или като внучка май ще е, хмм, по-точно. Но се боя за вас.

— Заради компанията, която предпочитам?

— Действително. Напоследък вие, хрм, поддържате близки отношения с едно същество, което е по-могъщо и по-злонамерено, отколкото си давате сметка.

— Боиш се за добродетелността ми? — Седа му даде знак да седне до нея.

— Съвсем буквално, ваше височество. — Той прегази стаята с дългите си като кокили изкривени от старост крака и приседна на дивана.

— Гегевей — продължи Седа. — Осем години бях като мъртва. Все едно ме бяха положили до баща ми в ковчега му. Но сега имам шанс и комарът е моят наставник в това начинание. Ако притежава толкова сила, колкото твърдиш ти, поне я използва в моя изгода.

— А ако е злонамерен? — попита мокрицата.

— Аз съм принцесата на Империята на осите — заяви гордо тя. — Баща ми се сражава с десетки хиляди и покори десетки градове, а аз съм негова дъщеря. Онова, което направи брат ми… и аз бих направила същото на негово място. Мистиците нека плетат интриги и заговорничат, старче. Дали ще загине от жертвен нож, или от жилото на обикновен войник, за жертвата е все същото.

Той дълго мълча. Не я поглеждаше, а посоката на мислите му оставаше скрита под неизменната меланхолия на старото му лице.

— Нима ще ме изоставиш? — попита го нежно Седа. — Смяташ, че си се озовал на крачка от опасно начинание, в което не си планирал да участваш? Служиш на Империята, отпреди аз да се родя, Гегевей. Нали не искаш да повярвам, че си опазил невинността си толкова време?

— Да, да — призна той почти шепнешком. — Само дето си мислех, ммн, че може би вие… Но не, дори вие не бихте могли да тънете в благословена наивност. — Сега вече я погледна, сълзящите му очи я пронизаха. — Дойдох в Империята като роб, но също и като агент на своя, ммн, народ, да? С едничката цел да отклоня погледа на Империята от нас… Но през последните двайсетина години дори не съм се сещал за това. Искам или не, сега аз съм толкова имперец, колкото и всеки осороден. И не, няма да, ххм, ви изоставя. Ще ви служа според силите си.

— Браво. Радвам се да го чуя. — И беше вярно. Тя харесваше Гегевей по един особен начин. Не го възприемаше като роб, нито като чужденец дори, защото той присъстваше в живота й още от най-ранните й детски спомени. — След малко тук ще дойде генерал Бруган.

Гегевей кимна замислено.

— Мъдър избор, ако успеете да, хрм, да го привлечете на своя страна. Само че той си пада малко единак. Бъдете много внимателна с него.

„С помощта на Уктебри ще го спечеля така или иначе“ — помисли си тя и потръпна.

Генерал Бруган имаше забележителни очи. Бяха сиви, но толкова светли, че изглеждаха почти без цвят, като ясно небе, отразено в стомана. Те бяха и единствената забележителност в един иначе съвсем обикновен наглед мъж — русата му коса беше късо подстригана по войнишки, лицето му беше сурово и с тежка челюст, а солидната му снага започваше да се окръгля в кръста. Влезе, облечен в туника с кант и брониран кожен жакет, и спря почти веднага, вперил очи в нея.

Не приличаше на висш офицер от разузнаването, но Седа познаваше и тримата генерали на Рекеф и от тях само Рейнер приличаше на такъв. Скоро Рекеф щеше да й потрябва, най-малкото трябваше да си осигури подкрепа отвътре. Ако Рекеф се противопоставеше на плановете й в своята неразединена цялост, то и най-силната подкрепа от другаде не би имала значение. Генерал Максин не би могла да ухажва, а за генерал Рейнер се говореше, че се е окопал някъде в провинцията и си ближе раните след претърпяното поражение в боричкането за власт, разтърсило Рекеф в последно време. Баща й разумно бе разпределил тежестта на организацията върху три чифта плещи, но за никого не беше тайна, че генерал Максин, настоящият фаворит на императора, не обича да дели с никого.