Кръвта на богомолката

— Човъркам щраколъка, сър. Опитвам се да добавя вграден пълнител за повече изстрели в минута. — Както обикновено, веднъж започнал, Тото бързо се разпали по темата: — Проблемът е, че ако се използва лостово-пружинният механизъм на гвоздистрелите, целта се измества и полезният обхват пада наполовина, при подаване на снарядите отгоре надолу механизмът засича твърде често, а ако се приложи часовников…

— Серийното производство би било твърде скъпо и времеемко — довърши вместо него Дрефос, видимо доволен от усърдието му.

— Как… — Не беше получавал изрична заповед да не пита, но секретността, в която Дрефос провеждаше последните си проучвания, беше красноречива сама по себе си. — Как върви вашата работа, сър? — осмели се все пак Тото.

— Как, наистина — каза Дрефос, не в опит да избегне директния отговор, а сякаш наистина обмисля поставения въпрос. — Предстоящата война със Сарн ще се запомни, Тото. Някои хора ще обезсмъртят имената си в историческите хроники.

„Ако оцелее някой, за да ги напише.“ Дрефос изглеждаше необичайно разсеян и мълчалив, което тревожеше Тото. Обикновено шефът му обичаше да се разпростира подробно върху работата си, да се хвали дори. Сега обаче явно бе попаднал на нещо, способно да разтърси дори неговото желязно хладнокръвие.

— Кажи ми към какво, според теб, се стремим ние в работата си? — попита внезапно помощновойсковият полковник.

— Сър? — Тото хвърли поглед през рамо към Касзаат и Големия Грейв, но те с нищо не му подсказаха отговора.

— Архетипове — каза Дрефос, толкова тихо, че думите му се изгубиха в трясъка на машините. — Точно както се твърди, че съществува осороден архетип, знание, което дарява осите с тяхното Изкуство — и всички останали раси с тяхното, — така съществува и оръжеен архетип, Тото. Разбираш ли за какво ти говоря? Оръжие на оръжията, толкова съвършено, че за да убиваш с него враговете си е достатъчно да го хванеш в ръце, да го направиш свое. Без никакви допълнителни изисквания като умение, благоприятни атмосферни условия, укрепления… а само смърт, чиста и прецизна.

— Това… върху това ли работите? — попита Тото.

— Близо сме, Тото. Близо сме — отвърна Дрефос и тръсна глава, сякаш да я проясни. Може би смяташе да каже още нещо, но не успя, защото някакъв войник притича покрай Големия Грейв и хукна по рампата със свитък в ръка. Дрефос взе презрително свитъка и се дръпна настрани да го прочете. След няма и секунда се обърна към пратеника и възкликна: — Невъзможно!

— Такива са заповедите ви, сър — настоя безапелационно пратеникът.

— Аз имам работа тук — повиши глас Дрефос — и не мога да я зарежа по средата. Върви да намериш някой друг, който да ви свърши мръсната работа.

— Работата не е моя, сър. Видяхте ли откъде идва заповедта?

Дрефос сведе поглед към свитъка. Куриерът едва ли забеляза нещо, но Тото познаваше полуродния занаятчия достатъчно добре и видя как очите му едва доловимо се разширяват.

— Така… — продължи Дрефос с по-спокоен тон. — Това е абсурдно. Ти какво знаеш за тази история? Нямам възможност за избор, така ли?

— Заповедта е издадена лично, сър — отговори сержантът, видимо доволен от възможността да съобщи лошата вест на този полуроден с по-висок чин от неговия. — Забележете също, че изрично ви се нарежда да вземете и работата си с вас.

Тази подробност с нищо не подобри настроението на Дрефос. Той дълго стоя неподвижен, вперил поглед в писмото. Умът му беше другаде, чертаеше планове за логистично обезпечаване, съобразяваше бройки, правеше изчисления. Устните му току потрепваха, забеляза Тото, сякаш шефът му с мъка сдържаше гнева си, обмисляйки поставената задача. Касзаат и Големия Грейв изглеждаха в същото неведение като Тото. Каквато и заповед да беше пристигнала от Капитас, явно бе изпреварила всички слухове за съдържанието си.

Дрефос оголи зъби и издиша продължително, със съсък.

— Тото, намери ми заместник от инженерния корпус, който да поеме нещата тук.

— Сър? — заекна Тото. „За мен ли е? Моето име ли се споменава в писмото?“

— Ти ще дойдеш с мен. Както и целият екип, проектите, всичко. Ще вземем също и големи товарни автовозила. Ще продължа работата си по пътя. Не мога да прекъсна нещо толкова важно.

— Но къде отиваме, сър?

— Уведоми и останалите — каза Дрефос. — Пращат ни в Сзар.

Нищо не трепна върху лицето на Касзаат. Но Тото знаеше, че в главата и сърцето й вилнее буря.

24.

Езеро Лимния нощем — гигантска водна шир, окъпана от лунния светлик, възвряла от биещите я дъждовни капки, разръфана по бреговете от гъсти тръстики, белязана от сенките на водомерски салове и лодки. Неприятна гледка по всякакви стандарти.

Тисамон стоеше на брега и гледаше нашарените от дъжда води. Облаците току се разбридваха колкото жалко парче от луната да се провиди в пролуките и тогава чистата й светлина се изливаше надолу, но във водите отражението й беше грозно и петносано, като лице, белязано от болест и упадък.

„Ако бях провиждащ, каква ли поличба щях да съзра в това?“