Кръвта на богомолката

— За това грешиш, Стенуолд. Нея не бих наранил. Ако съдбата постави живота на богомолката в ръцете ми, знам ли… Но сега, когато решавам сам за себе си, да посегна на Челядинка или на други като нея би означавало да плюя на честта си. Не че очаквам да ми повярваш, разбира се.

Стенуолд наистина не му вярваше въпреки привидната му искреност.

— Ако нараниш някой от спътниците си — Ахеос най-вече, но и другите, — ще нараниш и нея. Помисли върху това.

— Сбогом, майстор Трудан. — Крилете на Талрик се появиха и го издигнаха във въздуха.

Скоро въздушният кораб на Аланмост откачи задържащите го към земята въжета и бързо се смали в небето. Стенуолд различаваше Тисамон на кърмата — рус мъж със зелени дрехи, гледаше към него от гондолата.

„Пази се, стари приятелю — помисли си Стенуолд. — Пази се, Ахеос. Че няма да ми прости, ако пострадаш. Пази се, Тиниса, и не отивай по бащиния си път толкова далеч, че да не можеш да се върнеш при нужда.“

Обърна се и само дето не подскочи, защото на няколко крачки зад него стоеше човек, за чието присъствие не бе подозирал — Фелисе Миен, без доспехи, но стиснала с две ръце меча си, чийто връх сочеше земята. Не му обърна внимание, защото очите й, несравнимо по-силни от неговите, следяха напрегнато смаляващата се в небето „Мома“.

Пътуването беше дълго, а студът се пренесе и в отношенията между пътниците. Дните се точеха в мълчание и сдържана враждебност. Групата им беше толкова разнородна, че членовете й нямаше за какво да си говорят. Ахеос странеше от другите, през повечето време стоеше на открито в тънката си роба, зяпаше хоризонта и се бореше мълчаливо с постоянното полюшване на гондолата, от което стомахът му се бунтуваше. Тисамон следеше неуморно двамата осородни и по всяко време беше близо до единия или до другия, като съзнателно създаваше впечатлението, че дръзне ли някой от тях да отлети, той без колебание ще се метне през борда да го хване, нищо че така ще подпише и собствената си смъртна присъда. На лицето му беше изписано трескаво очакване, което той дори не се опитваше да скрие. Говореше единствено с Тиниса, а и с нея се разбираше почти без думи. Сега, когато отново бяха поели на обща мисия, помежду им се бе възобновило предишното тясно общение, връзката между бойци. Там, където погледът на Тисамон не стигаше, Тиниса наблюдаваше вместо него.

Колкото до Аланмост и Гавед, те бяха самотници по природа и по навик: и двамата често бяха пътували надалеч и без чужда компания — осородният на лов за глави, бръмбарородният на лов за незаконни печалби от контрабанда. Още на втория-третия ден от пътуването Гавед се включи в грижата за кораба, помагаше на авиатора с въжетата, с механизмите, в готвенето дори. Разбираха се изненадващо добре и почти без думи, защото и двамата мислеха еднакво. Освен когато Аланмост спускаше „Момата“, за да натовари провизии или за някаква поправка, дните минаваха еднообразно и мълчаливо.

Талрик често се облягаше на перилото и гледаше как Равнините се точат под него, обвити тук-там в облаци и толкова далеч в ниското, че не приличаха на нищо, което бе виждал. Той беше доста добър летец като за оса, но никога не се беше издигал толкова нависоко, а от студа го побиваха тръпки въпреки топлото палто и двете наметала отгоре. Въпреки студа обаче особената свобода и широта тук горе го омагьосваха с чара на непознатото.

По-рано през деня Талрик бе гледал как Йонс Аланмост пренавива мотора на „Скокливата мома“ — авиаторът освободи голяма метална топка, прикрепена със здраво въже към основата на гондолата и свързана с часовниковия механизъм в сърцето на кораба. Свободното падане на тежестта беше достатъчно да натегне пружините в двигателя, а след това Талрик, Гавед и Тисамон изтеглиха с общи усилия топката обратно. Аланмост се беше похвалил, че при нужда можел да я издърпа и сам с помощта на лебедка, и Талрик предполагаше, че е прав, макар собствените му мускули още да горяха от усилието. Вече повече от десетница пътуваха с „Момата“ и пренавиването на механизма се беше превърнало в нещо като ежедневен ритуал.

Все пак Талрик съвсем не беше в най-добрата си форма. Раната, която Даклан му беше нанесъл в опита си да изпълни смъртната присъда, издадена му от Империята, още изцеждаше силите му. Днес например, докато изтегляха металната топка, изведнъж му причерня и той се принуди да отстъпи назад под презрителния поглед на Тисамон.