Кръвта на богомолката

Гондолата беше открита, без кабина или навес, които да пазят пътниците от капризите на времето. Под палубата имаше нещо като трюм с нисък таван, където Аланмост обикновено складираше контрабандната си стока и където умърлушените му пътници се свираха от време на време. И сега някои от тях се бяха прибрали на завет в трюма, но не и Ахеос — той стоеше на кърмата и говореше тихо с капитана на кораба, който очевидно не харесваше чутото, ако се съдеше по гримасите му. И молецът като Талрик беше инвалид понастоящем, още си помагаше с бастун, но поне студът, изглежда, не му пречеше. За разлика от Талрик и останалите, които се увиваха във всеки наличен парцал, Ахеос не носеше друго освен обичайната си сивкава роба. Тук горе слънцето грееше ярко, но въздухът беше леден — суровата зима, която предсказваха всички, настъпваше дори по-люта от очакваното. Преди няколко дни, когато минаваха над хълмистия терен между Сарн и Хелерон, беше завалял ситен сняг, сняг, който сигурно се сипеше като бял прах и по Седма армия, спряла на лагер някъде в околността. В Равнините рядко валеше сняг, същото важеше и за Империята на осите, но Талрик имаше свои спомени, горчиви спомени за тежките зими по време на Дванайсетгодишната война във Федерацията, когато снежните преспи бяха по половин метър дълбоки, а неподготвените войници замръзваха до смърт около гаснещите лагерни огньове.

Споменът за онези мразовити дни затъкна гърлото му и сви сърцето му. Всичко това вече нямаше връзка с него. Той беше отцепник, беше човек, преследван от закона на Империята. Първо тя го беше предала, а сега той я предаваше на свой ред.

Или не? Тази безумна мисия, в която ги беше вкарал молецът, едва ли се броеше за предателство. Тръгнали бяха на лов за някаква джунджурия, експонат от обрана колекция, кутия някаква, в която незнайно защо молецът съзираше артефакт, от който зависи самото мироздание. И какво, ако някой царедворец е решил да впрегне Рекеф в кражбата на предмет с антикварна стойност, който да поласкае собственото му самолюбие? Не беше ли точно това развалата, която Талрик беше разкрил в сърцето на Империята? И какво му пречеше да погледне на тази мисия от друг ъгъл, да я види като начинание, което в крайна сметка ще донесе полза на родината му? „Мога, разбира се. Интерпретации всякакви.“ Само дето Империята не би оценила помощта му, а спътниците му едва ли си даваха сметка какъв риск поема Талрик, като се връща на имперска територия. Ала Гавед беше прав за Джерез — ако един имперски отстъпник можеше да се скрие успешно някъде, то това беше именно там, в този негостоприемен за имперските бюрократи, губернатори и бирници град, разлял беззаконието си по бреговете на голямото езеро, чиито водомеркородни обитатели уж се кланяха на Империята, а в действителност нападаха от засада пратениците й. Най-подходящото място, където Сцилис да избяга, за да продаде плячката си.

Дали паякът знаеше, че Талрик е изпаднал в немилост? Предвид краткото време — едва ли. Току-виж Сцилис взел Талрик за отмъстителната ръка на Империята.

Или Сцила. Ахеос се кълнеше, че отдавнашният агент на Талрик всъщност е жена. Талрик не знаеше какво да мисли. „Или пък не ми се ще да призная, че този факт е убягнал от вниманието ми.“

Усложнение след усложнение. Той поклати глава. Аланмост изведнъж се развика на Ахеос, че нещо си било твърде опасно.

— Нали аз съм тук — възрази молецът. — Мога да те защитя.

— Ами ако неговите хора са там? — настоя занаятчията и посочи към Талрик. — Кой ще ни защити тогава?

— Каква е вероятността да са там? — Ахеос се обърна към осородния. — Чул ли си Империята да е превзела Тарн?

— Тарн? — Талрик свъси чело в недоумение, после се сети за какво говори молецът. За планинското поселище на молецородни северно от Хелерон. — Не съм чувал за такива планове — призна той. — Но рано или късно и това ще стане. Искаш да се сбогуваш с родния си град, така ли?

— Нещо такова — отвърна неангажиращо Ахеос.

— Ако Империята е стигнала дотам, във въздуха ще е пълно с летала и ще ги забележим отдалече — каза Талрик и сви рамене.

— Видим ли такива, веднага ще си плюем на петите — обеща Ахеос на Аланмост, който помърмори още малко, но в крайна сметка отстъпи.

Да се приближат до Торноската верига се оказа неочаквано трудно, но по друга причина. Аланмост ръчкаше постоянно двигателите, за да преодолее съпротивата на силния насрещен вятър, но въпреки това корабът се хлъзгаше на север и вместо да се придвижи с лекота към далечната линия на планинските зъбери, се бореше за всеки метър и имаше реална опасност да се разбие в някой от щръкналите върхове.

— Ще снижа кораба! — извика ядосано Аланмост. Балонът на „Момата“ беше пълен с някакъв газ, дестилиран сфенотик по думите на Аланмост, който спокойно издържал тежестта на кораба, а при нагряване го издигал още по-високо. Сега авиаторът загаси горелката, която в по-спокойни дни използваха и за готвене, и корабът започна бързо да се снижава през облачните пластове, тласкан към планината от вятъра.