Кръвта на богомолката

Надигна се от мърлявата рогозка, застана до вратата и плъзна поглед по мизерното великолепие на езеро Лимния.

„Знам, че твоят град лежи на брега на езеро или на море, мила. Е, това е моето езеро.“ Кървавочервено под лъчите на залязващото слънце и доста по-малко от събрата си Езгнано далеч на юг, езеро Лимния заемаше целия хоризонт на север и на изток. Бреговете му бяха менливи и гъсто обрасли с туфи триметрова тръстика, чиито преплетени в калта кафяви корени на места бяха достатъчно стабилни, за да се ходи по тях, и размиваха границата между сушата и водата. Откъснати от сушата, ала слепени от преплетените си корени, същите тръстики оформяха плаващи островчета, които се плъзгаха лениво по водната повърхност натам, накъдето ги тласнеше вятърът. Някои от тези островчета бяха достатъчно големи и стабилни, за да се строи на тях, нищо че под тях имаше само мътна вода.

Джерез клечеше като гноен цирей на езерния бряг, разнолик сбор от малки постройки, направени от клони, кал и тръстика, като се започне с неугледни колибки и се стигне до дълги двуетажни къщи — халтави, грозни и килнати, струпани най-вече в централната част на града. Единствената каменна сграда се намираше в самия център, форт, който осите бяха построили за своя губернатор. Сградата вече се бе килнала на една страна, поглъщана бавно от неустойчивия терен — факт, който Ахеос сметна за особено забавен.

Повечето местни живееха в самото езеро — някои в лодки, други в къщи върху салове. Водомеркородните явно обичаха свободното движение, а бреговете на езеро Лимния представляваха истински лабиринт от изкуствени канали, местещи се острови и плаващи къщи. От Гавед Ахеос знаеше, че черният пазар — известен като Черната гилдия — е особено силен тук, защото водомерките можели лесно и тайно да транспортират всякакви стоки около и през езерото. Северно от Лимния започваше дивата хълмиста земя на стършелородните, варварските роднини на осите, чиито неопитомени територии бяха портата към легендарните места оттатък границите на познатия свят.

Въпреки спускащия се мрак водомерки имаше навсякъде и Ахеос спря погледа си на тях, за да ги види и Че. „Помниш ли Скрил? — попита я той в мислите си. — Агентката, която чичо ти прати в Тарк? Предполагам, че във вените й поне отчасти тече кръв на водомеркородни.“

Бяха дребни, но с несъразмерно, почти гротескно дълги крайници. Всяка тяхна крачка беше движение скришно, дебнещо, непредсказуемо. Макар в Джерез да имаше много чужденци, водомерките гледаха на тях с нескрито подозрение, а с още по-голямо гледаха на хората от собствената си раса. Кожата им беше синкавобяла, ушите — дълги и заострени, носовете остри. Повечето носеха бозави туники, мърляви и смачкани, които оставяха краката и ръцете им почти изцяло голи, ала други се бяха накиприли с брони от потъмнели метални люспи. Възрастните до един носеха оръжие, като въоръжението им обхващаше цялата гама от лъкове, прашки, тръбички за издухване на миниатюрни стрели, кинжали, мечове имперска направа, арбалети дори.

„Виж ги, Че. Виж ги как се движат.“ Спря погледа си на едно кльощаво създание, жена сякаш. Водомерката пристъпи върху водата, после се затича и само малки вълнички останаха да бележат стъпките й по повърхността. Това водомерките го можеха от най-ранна възраст, то беше Изкуството на предците им и пак то проваляше изначално всеки опит на осите да ограничат контрабандата и разбойничеството в района.

„Забележи обаче — продължи наум Ахеос, — че се придържат близо до брега сред островите и тръстиките. Говори се, че навътре в езерото имало гигантски твари, риби и насекоми. Както и че езерото било обитавано от призраци и понякога от дълбините му извирали странни светлини… Може би са само приказки, които да държат Империята настрана, макар че не виждам как ще уплашиш осите с истории за призраци и тайнствени светлини.“

Протегна се и се прозя сънено. Явно компанията на дневните раси започваше да му влияе. Часовете на нощта, когато неговите хора бяха най-активни, за него се превръщаха във време за покой. „Пази се, Че — призова я той през огромното разстояние, което ги делеше. — Пази се, моля те.“

Утрото донесе малко радост на Джерез и малко повече на Гавед. Той плъзна поглед по загрозеното от зората езеро, по смрадливите колиби на този странен град и си помисли: „Най-сетне у дома.“

Което не беше вярно, разбира се. Гавед беше пътешественик по природа и нямаше истински дом, но толкова пъти бе идвал тук по работа, че се беше сдобил с нещо като симпатия към това място, симпатия втора ръка и без излишни въпроси, обичайния начин да се сдобиеш с каквото и да било в Джерез. А и тук имаше неколцина, които би могъл да нарече приятели, е, почти приятели, доколкото човек с неговото занятие можеше да има приятели. „А и какво изобщо е приятел? Някой, който да ти пази гърба, устоявайки на изкушението да ти забие нож в него.“