Кръвта на богомолката

Стоеше загледан замислено в езерото. Напоследък бе имал възможност да наблюдава отблизо как живеят другите — Стенуолд Трудан и неговият многоброен клан от разнородни агенти; Тисамон, дъщеря му и невидимата връзка помежду им; неподправената радост на Стенуолдовата племенница, когато се беше събрала след дълга раздяла с любимия си от расата на молецородните.

„Предпочитам гърба без нож в него и свободата“ — каза си той.

— Сигурен ли си, че познаваш добре този занаят? — прозвуча зад гърба му гласът на молеца.

— По-добре от всеки друг. Тукашните ми приятелчета ще ни светнат за всичко, което става наоколо. Няма как да хвърлиш такова нещо във водата и да не плиснат вълнички.

Мъжът го изгледа изпитателно с празните си очи, но дори преди Гавед да получи белега от изгаряне, лицето му не беше от най-изразителните.

Осородният кимна на молеца и тръгна по кривите улички на Джерез, като си мислеше: „Доверието открай време е дефицитна стока в този град.“

След три пресечки спря едно водомеркородно дете и му засочи нещо, все едно го пита за посоките. Гърчавото създание кимна, грабна предложената му монета и си плю на петите. Гавед продължи търпеливо напред, пъхнал ръце в джобовете на дългото си палто. Изглеждаше доста ненатрапчиво като за оса.

Две улици по-нататък детето се върна и прошепна в ухото му:

— Една жена те следи. Паякородна, млада и много хубава. — Гавед кимна вещо, даде на детето още една монета и смени посоката, уж следваше получените от него указания.

„Е, нищо изненадващо. Момичето си мисли, че може да надхитри водомерките в дебненето, но забравя, че те са родени за тази игра.“ Не му вярваха и това му подейства почти като облекчение. Отново чувстваше, че има твърда почва под краката.

Време беше да пробва и друга една почва, да види дали не е започнала да поддава от постоянния дъждец. Стигнал бе. От всички барачки в Джерез тази сигурно беше най-невзрачната — приличаше повече на навес, сгушен до стената на „Рязано стъкло внос-износ“, водомерски търговски картел, който изкупуваше скъпоценни камъни от Севера и ги продаваше тайно на висши служители от Консорциума и на имперски офицери. Незаконните отношения на картела с официалния режим бяха пуснали корени толкова надълбоко, че водомерките въртяха необезпокоявано търговийката си на хвърлей камък от губернаторския форт, при това под име, което даваше добра представа за естеството на заниманията им.

Отвътре барачката беше неочаквано просторна, защото беше прилапала поне три стаи от сградата на „Рязано стъкло“ и преговаряше за още. Така поне стояха нещата при последното идване на Гавед. Онези от „Стъклото“ ги търпяха, стига любопитните очи да не се спираха на техния внос-износ.

От стрехата на скосения покрив висеше табела и Гавед с одобрение забеляза, че наскоро са я пребоядисали. Почти ежедневните дъждове, които тормозеха Джерез — както в момента, — бяха безмилостни към боята и външните декорации от всякакъв вид. Табелите в Джерез не си падаха по думите, тук дори рекламата беше прикрита. „Рязано стъкло“ например използваше за свой знак счупено огледало, а на полюшващата се дъска, чиято нова боя впечатли Гавед, беше нарисувано само око, гледащо наляво. За онези, които вече бяха ползвали услугите на фирмата, това беше достатъчно.

Гавед бутна вратата, мушна се под прага и спря да изтръска дъжда от палтото си. Първата стая беше с нисък таван и празна, ако не се броеше вездесъщата тръстикова рогозка на пода и една газена лампа с треперлив пламък, която висеше от тавана.

— Нивит! — извика Гавед. — Клиент!

— Влизай — долетя тънък глас иззад опърпаното перде, което изпълняваше ролята на врата към съседното помещение.

Стаята от другата страна на пердето беше значително по-голяма и задръстена с няколко сандъка и двуметрова статуя на закачулен молецороден, която Гавед беше помогнал да вкарат тук преди година. На един от сандъците седеше водомеркороден и отмяташе инвентар върху плоча за писане. Беше плешив и бледен, кльощав и изпит дори за своята раса. Почеркът му беше безупречен, миниатюрните букви се гъчкаха една в друга, използвайки максимално повърхността на плочата, ала позата му беше чудата — лакти и колене стърчаха под всякакви ъгли, за да наместят несъразмерните му крайници в стойка, при която писането е възможно. Водомерките очевидно не бяха създадени за литературни занимания.

— Виж ти кой дошъл — изграчи Нивит. — Самият той, самият той. Мислех, че ще мине поне още половин година, преди да цъфнеш пак.

— Аз винаги се връщам, рано или късно — отвърна Гавед.

— Чух, че си пристигнал с въздушен кораб. Издигаш се, а? Или само подскачаш на място?

— Казах им аз, че няма как да остане в тайна — призна Гавед.

Аланмост беше приземил кораба по тъмно, изпомпил беше газа от балона и го беше скрил, а гондолата бързо се превърна в приемлива лодка, която изтикаха през калта до водата. Но Гавед знаеше, че в Джерез нищо не остава тайна. Водомерките виждаха всичко. Точно на това разчиташе и той.