Кукла на верига

Постоях там няколко минути, общувайки — поне вярвах, че така изглежда отдалеч — със себе си, като от време на време поднасях цигарата до устата си, но иначе бях абсолютно неподвижен. Никой не стреля по мен със заглушител, никой не се прокрадна зад гърба ми с пясъчна торба в ръка, готов да ме отпрати благовъзпитано в канала. Бях му дал пълен карт бланш, ала той не се възползува. Мургавият мъж от „Схипсхол“ също ме имаше на мушка, ала не дръпна спусъка. Явно нямаше желаещи да се отърват от мен. Добавка — засега. Ако не друго, това ми даваше поне частица успокоение.

Отделих се от дървото, протегнах се и шумно се прозях, докато небрежно се оглеждах — човек, който се пробужда от романтично мечтание. Разбира се, той беше там — не беше се облегнал на дървото с гръб като мен, а с рамо, тъй че оставаше прикрит, но стволът бе твърде тънък и аз отчетливо успях да различа издадените очертания на силуета му.

Раздвижих се и свих надясно по Лейдещраат, продължих нататък с бавна крачка, като обхождах с разсеян поглед витрините. На едно място се пъхнах в преддверието на някакво магазинче, за да разгледам по-отблизо едни живописни реклами, чийто художествен характер беше такъв, че ако бяхме в Англия, собственикът им като нищо щеше да отиде зад решетките. Ала още по-интересното бе, че витрината на същото магазинче представляваше почти идеално огледало. Човекът в момента се намираше на около двайсетина метра зад мен и усърдно заничаше между ролетката на един магазин, където би могло да продават, да речем, плодове. Беше облечен в сив костюм, отдолу със сив пуловер, с нищо друго не можеше да се отличи — просто един сив, безличен непознат.

При следващия ъгъл отново свих вдясно и се заразхождах из пазара за цветя, разположен край бреговете на канала Зингел. Някъде по средата спрях пред една сергия, разгледах стоката и купих стрък карамфил. Трийсет метра встрани от мен сивият мъж също спря да разглежда сергия, но или беше скъперник, или не разполагаше с банкова сметка като моята, защото не купи нищо — само зяпаше.

Имах трийсет метра преднина и щом завих по Вийзелщраат, рязко усилих ход, докато се озовах пред входа на някакъв индонезийски ресторант. Вмъкнах се вътре и затворих вратата след себе си. Портиерът — явно пенсионер — ме поздрави почтително, но не направи опит да се вдигне от стола.

Останах да наблюдавам през остъклената врата и след секунди зърнах сивия човек да отминава нататък. Сега установих, че е по-възрастен, отколкото предполагах — във всеки случай над шейсетте, — и трябва да призная, че за годините си се движеше със забележителна скорост. Изглеждаше доста обезпокоен.

Облякох палтото си и промърморих някакво извинение на портиера. Той се усмихна и ми пожела „лека нощ“ така вежливо, както бе ми казал „добър вечер“. И без това заведението сигурно беше препълнено. Излязох навън, застоях се в преддверието, извадих от единия си джоб сгъната мека шапка, а от другия — чифт телени очила, и ги поставих. Шърман, само че видоизменен — надявах се.

Сивият непознат вече се бе отдалечил на около трийсетина метра и продължаваше напред все със същия забързан ход, спирайки тук и там да надзърне в някой вход. Освободен най-сетне от присъствието му зад гърба си, пресякох улицата и закрачих по отсрещния тротоар — непокътнат, но явно нежелан. Като гледах да поддържам известна дистанция, изминах нови сто метра успоредно със сивия мъж, когато изведнъж той спря. Поколеба се за момент, сетне рязко се обърна и се втурна назад по следите си, вече почти на бегом, но този път влизаше във всяка отворена врата, изпречила се пред очите му. Пъхна се и в ресторанта, където бях престоял за кратко, и след десет секунди изскочи навън. После влезе през страничния вход на хотел „Карлтън“ и излезе през главния — един обход, който едва ли е бил посрещнат равнодушно от администрацията на хотела, понеже там не остават във възторг, когато одърпани старци с пуловери минават през фоайето им за по-напряко. На края се вмъкна в още един индонезийски ресторант в края на улицата и се появи отново със сконфузен вид на човек, когото са изгонили. Хвърли се в близката телефонна будка и излезе оттам по-съсипан отвсякога. След това отиде да чака при главната трамвайна спирка на Мунтплейн. Присъединих се към опашката.