Кукла на верига

Не споделих каква е причината да вярвам, че засега скоропостижната ми смърт не заема челно място в списъка на най-належащите престъпни действия, но не с цел да позакърпя героичния си ореол пред момичетата, а защото това щеше да доведе до многобройни обяснения, в които нямах желание да се впускам в момента.

— Все пак не си ни довел тук за нищо — подметна Меги.

— Така е. Но моето задължение е да си пъхам носа тук и там. Вие засега стойте настрана. Тази вечер сте свободни. Също и утре, само вечерта искам Белинда да се поразходи с мен. А след това, ако сте добри момичета, ще ви заведа в един пикантен нощен клуб.

— Затова ли бих целия тоя път от Париж до тук, за да отида в пикантен нощен клуб? — Белинда отново ме гледаше учудено. — Защо трябва да ходим там?

— Ще ви кажа защо. Ще ви кажа някои неща за нощните клубове, които не знаете. Ще ви кажа защо сме тук. Всъщност — обобщих великодушно аз — ще ви кажа всичко.

Под „всичко“ разбирах това, което смятах, че е необходимо да знаят, не всичко, каквото имаше да се каже — разликата е съществена. Белинда смени недоумението си с очакване. Меги ме изгледа скептично и малко отегчено, но все пак тя ме познаваше.

— Обаче първо да пийнем по чашка „скоч“.

— Нямаме „скоч“, майоре. — Понякога Меги проявяваше крайно пуритански маниери.

— Даже не сте на „ти“ с основните принципи на умствената дейност. Трябва да се научите на някои неща. — Кимнах към Белинда. — Ето телефона. Поръчай да донесат. Дори и началническото съсловие чат-пат има нужда да се отпусне.

Белинда стана, приглади гънките по тъмната си рокля и ме погледна с особен израз на озадачено неодобрение. После бавно каза:

— Наблюдавах ви, когато говорехте за вашия приятел в моргата, лицето ви не трепна. Той все още е там, а вие сега сте толкова… как да кажа… толкова безгрижен. Отпускате се, казвате. Как успявате да постигнете това?

— С практика. И не забравяй сода.

Глава III

Тази нощ край хотел „Рембранд“ звучеше класическа музика — латерната предлагаше изпълнение на откъс от „Петата…“ на Бетовен, което би накарало стария композитор да коленичи и от дън душа да благодари на небесата за почти пълната си глухота. Дори на петдесет метра далечина — от такова разстояние благоразумно спрях под завалелия ситен дъжд, за да обследвам обстановката около хотела — ефектът беше ужасяващ. Присъствието на този музикален инструмент действително представлява изумителна проява на толерантност от страна на жителите на Амстердам, град с музикални традиции и дом на световноизвестния „Концертгебоу“1, за това, че досега не са примамили стария му собственик в някоя изкусителна кръчма с цел да се възползуват от неговото отсъствие и да търкулнат латерната му в най-близкия канал. В момента старецът продължаваше да подрънква тенекиената си кутия, очевидно по навик, защото наоколо нямаше никого, даже портиерът беше се прибрал вътре, прогонен от дъжда или подтикнат от любовта си към музиката.

Свих по страничната улица покрай входа на бара. Както и очаквах, в сянката на съседните входове не забелязах да дебне човешки силует. Промъкнах се до началото на пожарния изход, изкачих се на покрива, преминах от другата страна и установих къде точно се пада моят балкон.

Надвесих се над перваза. Не съзрях нищо, но надуших нещо. Дим от цигара, но не от цигара, произведена от фирма, която не включва марихуана в своите продукти за пазара. Издадох се още по-навън, кажи-речи, вече губех равновесие, и тогава успях да различа няколко неща, не много, но достатъчно: бомбетата на чифт островърхи обувки и горящия край на една цигара в момента, когато нечия ръка я сваляше от устата.

Отдръпнах се безшумно, пресякох обратно до пожарния изход, слязох на шестия етаж, излязох в коридора, заключих зад себе си, на пръсти отидох до вратата с номер 616 и наострих уши. Нищо. Внимателно отключих с шперца, който бях пробвал преди, вмъкнах се вътре и затворих незабавно — в противен случай капризните въздушни течения могат да раздвижат цигарения дим, тъй че да се възбуди вниманието на бдителния пушач. Друг е въпросът, че наркоманите не се славят с бдителността си.

Този тук не правеше изключение. Както можеше да се предположи, беше стюардът. Седеше удобно разположен в едно кресло, изпънал крака пред прага на балкона, с лявата си ръка пушеше цигара, дясната лежеше отпуснато на коляното му и държеше пистолет.

Обикновено е много трудно да доближиш някого откъм гърба, независимо колко безшумно стъпваш, без да предизвикаш появата на нещо като шесто чувство, което предупреждава за приближаването ти. Ала много наркотици притъпяват този инстинкт, а стюардът пушеше именно един от тях.