Кукла на верига

Споменах, че стюардът беше издръжлив, но всъщност бе далеч по-издръжлив, отколкото си въобразявах. Би трябвало досега да е омаломощен от страх и болка, в което не се и съмнявах, но това не му попречи да се извърти ловко вдясно и като направи пълен кръг, да се освободи от хватката ми. Атаката му бе съвсем ненадейна и ме завари неподготвен. Сетне отново се хвърли към мен, в лявата му ръка проблесна нож, докато замахваше отдолу нагоре с прицел точно под гръдната кост. При нормални обстоятелства сигурно щеше хубаво да ме разпори, но сега бързината и точността го бяха напуснали. Парирах китката му с двете си ръце, стиснах я здраво, извъртях се с гръб, подложих му крак и с рязко дръпване го прехвърлих през себе си. Трясъкът от падането му разтърси цялата стая, а навярно и някои от съседните.

С едно движение възстанових равновесието си и се обърнах, но вече бе излишно да се бърза. Стюардът лежеше на пода в далечния край на стаята, главата му опираше до прага на балконската врата. Вдигнах го за реверите и главата му се изметна назад, почти опираше в гърба му. Положих го отново на пода. Съжалявах за смъртта му, защото сигурно знаеше сведения, които имаха безценно значение за мен, все пак това бе единствената причина да изпитвам съжаление.

Пребърках го. Джобовете му съдържаха доста любопитни неща, но само две от тях ме интересуваха: кутия с ръчно свити цигари марихуана и две парчета хартия. На едното пишеше МОО 144, на другото имаше две числа — 910020 и 2797. Тези букви и цифри не ми говореха нищо, но след като разсъдих, че стюардът нямаше да ги носи у себе си, ако не бяха важни за него, реших да ги прибера на едно сигурно място, което бе измайсторено от моя услужлив и находчив шивач — едва забележимо джобче, разположено от вътрешната страна на десния ми крачол, петнайсетина сантиметра по-нагоре от глезена.

Очистих малкото следи, оставени от борбата, взех пистолета на стюарда, излязох на балкона, надвесих се над перилата и го хвърлих нагоре и наляво. Оръжието премина над перваза и падна безшумно върху покрива, двайсетина метра по-нататък. Прибрах се вътре, изсипах фаса от марихуаната в тоалетната, измих пепелника и отворих всички врати и прозорци, за да се проветри час по-скоро от противната миризма. После примъкнах трупа на стюарда през малкия хол и отворих вратата към коридора.

Навън беше пусто. Ослушах се напрегнато, но до слуха ми не достигна нищо, никакъв шум от приближаващи стъпки. Отидох до асансьора, повиках го, почаках, докато дойде, отворих вратата с два пръста, пъхнах една кибритена кутийка между нея и касата, за да не може да се затвори и да свърже електрическата верига, и се върнах в покоите си. Довлякох стюарда до асансьора, разтворих широко вратата, безцеремонно го натиках вътре, махнах кибрита и оставих вратата да се затвори докрай. Асансьорът не тръгна веднага — явно в момента никой не натискаше бутона за повикване именно на този асансьор.

Заключих външната врата на стаята си с изпитания шперц и се насочих отново към пожарния изход, вече мой стар и верен приятел. Слязох на улицата незабелязан от никого и заобиколих към главния вход. Сега старецът на латерната свиреше Верди, но човек трябваше да употреби много въображение, за да го познае. Латернаджията бе с гръб към мен, когато пуснах един гулден в кутията му. Чул звъна, той се обърна да благодари, устните му се раздалечиха в беззъба усмивка, но щом видя кой е щедрият господин, долната му челюст тозчас увисна. Несъмнено старецът беше най-последната дупка на кавала и никой не бе си направил труд да го уведоми, че Шърман е извън хотела. Усмихнах му се любезно и влязох във фоайето.

На рецепцията имаше двама униформени служители наред с помощник-управителя, който в момента бе с гръб към мен.

— Моля, шестстотин и шестнайсет — казах високо.

Помощник-управителят се обърна поривисто, веждите му се повдигнаха, но не чак толкова. После ми поднесе сърдечната си, крокодилска усмивка.

— О, мистър Шърман. Не знаех, че сте излезли.

— Кратка разходка преди вечеря. Стар английски обичай, нали знаете.

— Разбира се, разбира се — усмихна ми се съучастнически, сякаш имаше нещо осъдително в този стар английски обичай, сетне позволи някаква сянка на озадачение 1 да измести усмивката му. — Не си спомням да ви видях на излизане.

— Все пак — казах убедително аз. — не можете да очаквате от себе си да обръщате внимание на всички гости по всяко време, нали?