Кукла на верига

Вече бях зад него с насочен пистолет към дясното му ухо и той още не знаеше, че съм там. Побутнах го по дясното рамо. Той рязко се извърна с конвулсивен порив на цялото си тяло и изкрещя от болка, тъй като в същия момент дясното му око се надяна на дулото на пистолета ми. И понеже моментално вдигна и двете си ръце към удареното място, аз взех пистолета му без никаква съпротива, поставих го в джоба си, хванах рамото му и силно го дръпнах назад. Стюардът се преобърна презглава и като направи пълно задно салто, падна тежко на гърба си. Може би десет секунди остана да лежи там абсолютно замаян, после се размърда и се подпря на лакът. Издаваше странен съскащ звук, обезкървените му устни изчезнаха, за да отстъпят място на почернели от тютюн зъби, оголени във вълча гримаса, докато очите му тъмнееха от омраза. Не виждах големи шансове да се разберем с добро.

— Играем грубичко, а? — просъска той. Наркоманите са големи почитатели на филми със сцени на насилие и диалогът им е безупречен.

— Грубичко ли? — Бях изненадан. — Боже господи, нищо подобно. По-после ще заиграем грубичко. Ако не проговориш… — Може би и аз бях гледал същия филм като него. Вдигнах цигарата, която димеше на килима, подуших я с отвращение и я смачках в пепелника. Стюардът неуверено се надигна и уж колебливо и нестабилно се изправи на крака, но аз не бях балама да му повярвам на тия преструвки. Когато отново заговори, озъбената гримаса беше изчезнала от лицето му. Беше решил да действува хладнокръвно, затишие пред буря, един стар и овехтял постулат — навярно сега от киното трябваше да преминем на оперната сцена.

— За какво желаете да разговаряме? — попита той.

— Първо, какво търсиш в стаята ми? И, второ, кой те е пратил тук?

Стюардът се усмихна вяло:

— Законът вече се опита да измъкне от мене разни неща. Познавам закона. Не можете да ме заставите да говоря. Имам своите права. Така казва законът.

— Законът е в сила до прага на стаята ми. От тази страна на вратата двамата с теб сме изправени пред друг закон. Знаеш го това, нали? В центъра на един от големите градове на света ти и аз живеем в нашата малка, собствена джунгла. Където също има закон. Убий или ще те убият.

Може би сам сгреших, като с думите си му внуших разни мисли в главата. Стюардът се хвърли мощно и достатъчно ниско, та да избегне пистолета ми, но не успя да предотврати все пак срещата на брадата си с коляното ми. От удара капачката ме заболя жестоко и съдейки по това, би трябвало да го просна в несвяст, но той беше издръжлив, сграбчи ме за другия крак и ме повали на земята. Пистолетът ми изхвърча нанякъде и ние се затъркаляхме по пода, като всеки налагаше другия с въодушевление. Стюардът бе не по-малко силен, отколкото издръжлив, ала в боя му пречеха две неща: постоянната употреба на марихуана беше притъпила остротата на рефлексите му, и макар да имаше вроден инстинкт да се бие мръсно, липсваше му специална подготовка. Не след дълго отново бяхме на крака, този път с лявата си ръка здраво бях хванал дясната му китка и постепенно я придърпвах нагоре между плешките му.

Повдигнах китката му още по-високо и той запишя, сякаш бе в агония, а може и действително да е бил, понеже рамото му подозрително пропукваше, но аз не бях напълно сигурен, затова извих още малко ръката му, та да отстраня всякакво съмнение, и после го изтиках на балкона, надвесих го над перилата, додето краката му увиснат във въздуха, като го оставих да се държи само със свободната си лява ръка, все едно животът му виси на нея, което си беше и истина.

— Наркоман ли си, или само снабдяваш? — заразпитвах аз.

Отговори ми с някаква мръсотия на холандски, но аз знаех холандски, включително и всички думи, които ги няма в учебниците. С дясната си ръка му запуших устата, понеже издаваните от него звуци положително можеха да вземат връх над уличния шум, а аз нямах никакво желание да тревожа жителите на Амстердам ненужно. Поотпуснах малко извитата му ръка и освободих устата му.

— Е?

— Снабдявам. — Гласът му представляваше задавен грак. — Продавам.

— Кой те изпрати?

— Не! Не! И не!

— Както искаш. Когато полицаите приберат останките ти от тротоара, ще си кажат, ето на, още един пушач на индийски коноп, който е попрекалил с дозата и е решил да се поразходи из безбрежната синева.

— Това е убийство! — Сега гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот, нищо чудно да му се виеше свят от височината. — Ти няма…

— Мислиш ли? Твоите хора днес следобед убиха един мой приятел. Да изтребваш паразити може да бъде и удоволствие. Двайсет метра падане — и нито следа от насилие. Освен че няма да остане здраво място по тялото ти. Двайсет метра! Погледни!

Бутнах го още няколко сантиметра навън, та да огледа добре какво му предстои и после се наложи да използвам и двете си ръце, за да го издърпам обратно.

— Ще говориш ли?

От гърлото му се чу само някакво хриптене, затова го изтеглих на балкона и го бутнах вътре, към центъра на стаята.

— Кой те изпрати? — продължих аз.