Кукла на верига

Удостоих го с една от неговите фалшиви усмивки, взех ключа и се упътих към асансьорите. Още не бях преполовил разстоянието дотам, когато пронизителен писък процепи фоайето и ме накара да замръзна на мястото си. Последва тишина, продължила само толкова, колкото да си поеме дъх жената, изкрещяла преди малко, и да подеме наново. Причинителят на тая гюрултия беше някаква ярко облечена дама на средна възраст — същинска карикатура на американски турист в чужбина, — която стоеше пред един асансьор — устата й бе добила форма на едно огромно „О“, а очите й приличаха на чинии. Край нея един закръглен господин в костюм от шевиот се мъчеше да я успокои, но самият той не изглеждаше никак спокоен и създаваше впечатление, че не би имал нищо против също да изпищи един-два пъти.

Помощник-управителят се втурна край мен, аз продължих с по-бавна крачка. Когато стигнах до асансьора, заварих помощник-управителя коленичил, надвесен над проснатото тяло на мъртвия стюард.

— Лошо ли му е? Какво става? — заинтересувах се аз.

— Лошо?! — Помощник-управителят ме изгледа свирепо. — Погледнете врата му. Мъртъв е.

— Бога ми, сигурно е така. — Наведох се и огледах по-отблизо стюарда. — Струва ми се, че съм виждал някъде този човек…

— Беше стюард на вашия етаж — каза помощник-управителят, макар че не е никак лесно да се говори със здраво стиснати зъби.

— Да, изглежда ми позната физиономия. В разцвета на силите си… — Поклатих печално глава. — Къде се намира ресторантът?

— Къде какво? Къде…

— Нищо, нищо — утеших го аз. — Виждам, че сте разстроен. Ще се оправя и сам.

Ресторантът на хотел „Рембранд“ може и да не е най-добрият в Холандия, както претендират собствениците му, но въпреки това не бих посмял да ги дам под съд с обвинение за изопачаване на фактите. От хайвера до пресните извънсезонни ягоди — чудех се дали няма да е по-разумно да причисля цената им към разходите за подкупи вместо за хотел — храната беше превъзходна. За миг се сетих за Меги и Белинда, ала не с чувство на вина, защото другояче нещата не можеха да бъдат. Червеното плюшено канапе, на което седях, беше последният атрибут от комфортната вечеря, затова се отпуснах назад, вдигнах конячената си чаша и казах:

— За Амстердам!

— За Амстердам! — отвърна на наздравицата ми полковник ван де Грааф.

Преди пет минути полковникът, заместник-шеф на градската полиция, бе дошъл без покана на моята маса. Сега седеше на голям стол, който изглеждаше твърде малък за него. Среден на ръст, но изключително широкоплещест, той имаше стоманеносива коса и изсечено, загоряло лице; цялата му осанка издаваше властен характер и създаваше впечатление за почти смайващи способности. Продължи сдържано:

— Радвам се да ви видя така безгрижен, майор Шърман, след този наситен със събития ден.

— Нали знаете, полковник, човек опитва плодовете на света, докато може — животът е твърде кратък. Та какви са събитията?

— Не можахме да научим нещо много за този Джеймз Дюкло, убития днес следобед на летището. — Търпелив човек беше полковник де Грааф, трудно развързваше езика си. — Знаем само, че преди три седмици е пристигнал от Англия, регистрирал се е за една вечер в хотел „Шилер“ и после е изчезнал. Изглежда, той е чакал вашия самолет, майор Шърман. Човек си задава въпроса, дали това е просто съвпадение или?

— Чакаше ме действително. — Рано или късно де Грааф щеше да узнае. — Той е един от моите хора. Предполагам, че е успял да се снабди отнякъде с фалшифициран полицейски пропуск — щом е могъл да мине през митническата контрола.

— Изненадвате ме — въздъхна тежко, без да изглежда ни най-малко изненадан. — Вижте, приятелю, за нас става много трудно, като не ни информирате за тия неща. Трябваше да знам за мисията на Дюкло. След като ние имаме инструкции от „Интерпол“ в Париж да ви оказваме всякакво съдействие, не намирате ли, че ще има по-добър резултат, ако работим съвместно? Ние ще можем да помагаме на вас, вие — на нас. — Де Грааф отпи глътка от коняка си. Сивите му очи ме гледаха прекалено прямо. — Човек би допуснал, че този ваш колега е разполагал с информация, а сега тя е загубена за нас.

— Вероятно. Но нека почнем с помощта, която вие можете да окажете на мен. Бихте ли проверили дали във вашите картотеки фигурира някоя си Астрид Лемей? Работи в нощен клуб, но няма вид на холандка, нито говори като холандка, тъй че нищо чудно да имате някакви сведения за нея.

— Така май се казваше момичето, което контузихте на летището, нали? Откъде разбрахте, че работи в нощен бар?

— Тя ми каза — отвърнах невъзмутимо.

— Служителите от летището не ми споменаха за подобно нещо — смръщи чело той.

— Служителите от летището са нищо повече от изкуфели баби.

— А! — Това възклицание би могло да означава всичко. — Информацията, която искате, ще ви бъде доставена. Нищо друго?

— Нищо.

— Не стана дума за едно друго дребно събитие от днес.

— Кажете.

— Исках да ви попитам дали оня неприятен тип, стюардът от шестия етаж, за когото впрочем знаем твърде малко, не е също от вашите хора?

— Какво говорите, полковник!