Кукла на верига

— За какво се извиняваш, Белинда? — Един благ и насърчителен тон, който интересно защо я накара смутено да се раздвижи в дрехите си.

— Ами цялата тая тайнственост и предпазливост за две момичета като нас. Просто не виждам защо е нужно…

— Моля те да мълчиш, Белинда!

А това вече бе Меги — както винаги, гледаше светкавично да се притече в защита на стария, бог знае защо. Взети поотделно, професионалните ми успехи можеха да изпълнят доста внушителен списък, ала в сравнение със списъка на провалите ми броят им изглеждаше направо нищожен.

— Майор Шърман — продължи остро Меги — винаги знае какво върши.

— Майор Шърман — казах чистосърдечно аз — би жертвувал кътните си зъби само и само да се увери в това. — Замислено се загледах в тях. — Не искам да отклонявам разговора, но няма ли да проявите поне малко загриженост към ранения си шеф?

— Знаем си работата — отвърна Меги важно. Стана, погледна челото ми и седна обратно. — Интересното е, че парчето лейкопласт изглежда твърде малко за количеството кръв, което личеше да е изтекло от раната ти.

— Хората от началническото съсловие кървят обилно. Доколкото знам, така е, защото имат много фина кожа. Разбрахте ли какво се случи?

Меги кимна.

— Да, това ужасно убийство… Чухме, че си се опитал…

— Да се намеся. Опитах се, съвсем точно го каза. — Погледнах Белинда. — Наистина впечатлението трябва да е смайващо, щом още първия работен ден с новия ти шеф, едва стъпил в чужда страна, него го просват на земята.

Белинда машинално отправи поглед към Меги, изчерви се — платиненорусите хора, стига да са почтени, изключително лесно се изчервяват — и каза примирително:

— Какво да се прави, противникът ви е бил по-бърз от вас.

— Така е — съгласих се. — Също беше по-бърз и от Джими Дюкло.

— Джими Дюкло? — Действително притежаваха талант да говорят в хор.

— Така се казва убитият. Един от нашите най-способни агенти и мой личен приятел от дълги години. Беше дошъл на „Схипсхол“ лично да ми предаде някаква спешна и както предполагам, изключително важна информация. Аз бях единственият човек в Англия, който знаеше, че Дюкло ще ме чака на летището. Ала явно и тук някой е знаел. Срещата ми с него бе уговорена по два различни канала без абсолютно никаква връзка помежду си, при все това този някой не само е знаел, че пристигам, но също е знаел с кой самолет и часа на кацането му, благодарение на което успя с лекота да се добере до Дюкло, преди той да размени и дума с мен. Нали ще се съгласиш сега, Белинда, че всъщност не отклонявам разговора? Ще се съгласиш също така, че щом тия хора разполагат с толкова сведения за мен и за един от колегите ми, нищо не им пречи да са не по-зле информирани и за някои други от моите колеги.

Двете се спогледаха за момент, после Белинда се обади едва чуто:

— Дюкло беше един от нас?

— Да не си глуха? — отвърнах раздразнено.

— И ние… Меги и аз сме…

— Точно така.

По всичко личеше, че приемат загатнатата заплаха за живота си със завидно спокойствие, пък и не би могло да бъде другояче — те бяха специално обучени и бяха изпратени тук работа да вършат, а не да кършат пръсти.

— Съжалявам за приятеля ти — обади се Меги. Кимнах.

— А аз съжалявам, че се държах така глупаво — каза Белинда. В гласа и звучеше искрено разкаяние, но това беше само за случая. По принцип не беше такъв човек. Погледна ме изпод вежди с изумителните си зелени очи и натъртено каза:

— Те са подире ви, нали?

— Гледай ти какво момиче! — възкликнах аз одобрително. — Загрижено за своя шеф. Дали са подире ми? Хм, ако не са, то най-малко половината персонал от хотел „Рембранд“ има инструкции да не изпуска от очи неудобния гост. Дори страничните изходи са под наблюдение — когато излязох тая вечер, за мен се лепна някакъв тип.

— Не е успял да те следва дълго. — Лоялността на Меги понякога ставаше подчертано досадна.

— Не беше никак ловък и биеше на очи. Такива са и останалите. Често това е характерно за дребните риби в царството на наркотика. От друга страна, нищо чудно нарочно да се издават, за да провокират някаква реакция. Ако такива са им намеренията, ще имат страхотен успех.

— С провокации? — Гласът на Меги прозвуча печално и обезсърчено. Мега ме познаваше.

— Да, които могат да продължат до безкрай. Ходиш насам-натам, обикаляш, натъкваш се на какво ли не, обаче държиш очите си здраво затворени.

— Не намирам, че тоя начин на разследване е особено изобретателен или изкусен — заяви Белинда със съмнение. Разкаянието й бързо отстъпваше място на други чувства.

— Джими Дюкло беше изобретателен. Най-изобретателният от всички нас. Беше и изкусен. Сега е в градската морга.

Белинда ме погледна озадачено.

— Значи, ще си скриете главата зад дръвника?

— Ще си я сложи на дръвника, скъпа — забеляза равнодушно Меги. — И престани да даваш акъл на новия си шеф какво да прави. — Ала думите й не бяха казани от сърце, в очите й се четеше тревога.

— Та това е чисто самоубийство — продължи да упорствува Белинда.

— Мислиш ли? Да се пресичат улиците на Амстердам значи е самоубийство — или поне изглежда така. Десетки хиляди хора го правят всеки ден.