Кукла на верига

— Никога вече няма да ти говоря така — приех покорно аз.

— Добре тогава. — Тя пусна тъжно измачканите ми ревери и ме улови за ръка. — Е, хайде да вървим.

Гордостта никога няма да ми позволи да кажа, че Белинда ме затегли нататък, но на безпристрастния наблюдател положително би се сторило тъкмо така.

Извървяхме петдесетина крачки и аз спрях.

— Стигнахме.

— „Моргенщерн и Мюгенталер“ — прочете Белинда фирмата.

— Дано е милостива към нас съдбата тази вечер. — Изкачих стъпалата и се залових с бравата. — Гледай улицата.

— А после какво да правя?

— Ще пазиш гърба ми.

Всеки по-упорит начинаещ крадец, въоръжен с изкривена фиба за коса, не би срещнал никаква съпротива от страна на тази брава. Влязохме вътре и аз затворих вратата зад нас. Фенерчето ми бе малко, но мощно, пък и без това нямаше какво толкова да се осветява на първия етаж. Почти до тавана бе претъпкано с празни дървени сандъци, хартии, кашони, бали слама и разни машини за опаковане. Очевидно нищо повече от опаковъчен цех.

По тясната, вита дървена стълба се изкачихме на следващия етаж. Пътьом хвърлих поглед назад и видях, че Белинда също се озърта подозрително зад себе си — лъчът от фенерчето й се мяташе в най-различни посоки.

Вторият етаж бе запълнен почти изцяло с огромни количества вятърни мелници, кучета, свирки и дузина други артикули, свързани единствено с туристическата търговия на сувенири. Наброяваха десетки хиляди и бяха пръснати навред: по лавици, наредени край стените, по успоредни рафтове, сложени в средата на помещението, и макар да не успях да ги огледам всичките, струваха ми се съвършено безобидни. Това, което ми се видя съвсем не така безобидно обаче, бе една стая с размери три и половина на шест, която бе издадена навън от единия ъгъл на склада. Всъщност да бъда по-точен, става дума за вратата, водеща към тази стая, въпреки че тъкмо днес, изглежда, нямаше да ни отведе във въпросната стая. Повиках Белинда и осветих вратата. Тя втренчено я огледа, сетне втренчено погледна мен и аз успях да различа озадачение в отразената от очите й светлина.

— Брава с часовников механизъм — рече тя. — Кому е притрябвал часовников механизъм на проста канцеларска врата?

— Не е проста канцеларска врата — забелязах аз. — Направена е от стомана. Съдейки по това, човек би могъл да се обзаложи, че тия обикновени дървени стени са облицовани със стомана и че обикновеният, грубоват прозорец, гледащ към улицата, е обезопасен с решетки, зазидани в бетон. Ако беше склад за скъпоценности, как да е може да се приеме. Но тук? Та тук няма какво да се пази и крие.

— Май не сме попаднали точно където трябва.

— Съмнявала ли си се дори за миг в мен?

— Не, сър. — Много сдържано казано. — Какво представлява тази сграда все пак?

— Не е ли ясно? Склад за сувенири. Фабриките или надомните кооперации, въобще предприятията, които произвеждат тия неща, изпращат стоката си на едро за съхранение тук и складът снабдява магазините по поръчка. Просто и безобидно, нали?

— Но не особено хигиенично.

— Това пък какво е?

— Тук вони ужасно.

— А… Индийският коноп за някои хора изглежда миризлив.

— Индийски коноп!

— Хайде, ти и твоят свиден живот, да вървим нагоре. Поведох към третия етаж и щом стигнах, изчаках Белинда да ме настигне.

— Продължаваш ли да пазиш гърба на шефа? — попитах аз.

— Продължавам да пазя гърба на шефа — механично отвърна тя.

Вярна на човешката си природа, бълващата огън и жулел допреди малко Белинда сега беше изчезнала. Не бих могъл да я укоря. В тази стара постройка витаеше нещо неописуемо злокобно и застрашително. Гадната миризма на коноп дори се усили, ала като че ли и на този етаж нямаше нищо, поне бегло свързано с него. Три от стените тук, наред с няколко успоредни рафта по средата, бяха заети изцяло от стенни часовници — всичките, за щастие, спрени. Разнообразни по форма, модел и размер, качеството им варираше от евтини, малки, лъскави екземпляри, направени предимно от жълто борово дърво и предназначени за туристическата търговия, до големи, красиво изработени и изящно декорирани метални часовници, които несъмнено бяха много стари и скъпи, ако не бяха съвременна имитация, но и така цената им не би могла да бъде особено по-малка.

Четвъртата страна на етажа предизвика — меко казано — немалка изненада. Цялата стена бе заета от лавици, пълни с купища библии. Зачудих се за миг какво по дяволите търсят тия библии в склад за сувенири, но само за миг — и без това тук имаше твърде много неща, които не разбирах.

Взех един том и го разгледах. В долната половина на кожената подвързия беше щамповано със златни букви: „Библията на Гавраил“. Отгърнах корицата, на форзаца се четеше надпис: „С най-добри благопожелания от Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество“.

— Същата библия имаме в хотела — забеляза Белинда.

— Няма да се изненадам, ако ги има по всички хотелски стаи в града. Въпросът е какво търсят тук? Защо не са в склада на издателя или на книжаря, където всъщност им е мястото? Съмнително, нали?

— Всичко тук е съмнително — потрепера тя.