Кукла на верига

— Бихте ли спрели тук. Искам да си купя цигари. Излязох. Мерцедесът, който бе непосредствено зад нас, също спря. Никой не се качи, нито слезе от него. Влязох във фоайето на някакъв хотел, купих без нужда пакет цигари и се върнах обратно. Мерцедесът продължаваше да стои до бордюра. Тръгнахме наново и след малко казах на шофьора:

— Свийте по Принсенграат.

— Пътят за „Схипсхол“ не е оттам.

— Оттам искам да минем. Свийте вдясно.

Свихме, мерцедесът — подир нас.

— Спрете.

Шофьорът натисна спирачките. Мерцедесът закова на мястото си. Съвпаденията са си съвпадения, но това вече бе прекалено. Слязох, отидох до мерцедеса и отворих вратата. Шофьорът бе дребен човек, с лъскав син костюм и невзрачна външност.

— Добър вечер. Може ли?

— Не, не съм на работа. — Огледа ме от глава до пети, като отначало се мъчеше да изглежда разсеяно нехаен, после арогантно равнодушен, но и в двата случая не бе добър артист.

— Тогава защо спряхте?

— Забранено ли е човек да спре да изпуши една цигара?

— Не е, само че не ви виждам цигарата. Нали знаете къде се намира Главното полицейско управление? — Внезапно помръкналият му израз красноречиво говореше, че знае, и то твърде добре. — Предлагам ви да отидете там и да потърсите полковник де Грааф или инспектор ван Гелдер. Кажете им, че искате да заведете жалба срещу Пол Шърман — хотел „Екселсиор“, стая 616.

— Жалба ли? — наостри уши той. — Каква жалба?

— Обяснете им, че същият е взел ключовете ви от колата и ги е хвърлил в близкия канал. — Измъкнах ключовете от таблото и ги запокитих в канала — цопнаха наистина звучно, потъвайки завинаги в дълбините на Принсенграат. — И повече не се мотай зад гърба ми — заключих аз и затворих вратата по начин, подходящ за финал на нашия кратък разговор, но мерцедесът е хубава кола и вратата не се затръшна.

Обратно в моето такси, изчаках, додето отново излезем на главния път, и помолих шофьора да спре.

— Реших да продължа пеша — рекох аз и платих дължимата сума.

— Какво!? До „Схипсхол“?

Засмях се снизходително, както би могло да се очаква от състезател по спортно ходене, чиито качества са поставени под съмнение, изчаках, докато колата се отдалечи, после се метнах на трамвай № 16 и слязох на Дам. Облечена в тъмно палто, съчетано с тъмен шал върху русите коси, Белинда ме чакаше под навеса на трамвайната спирка. Изглеждаше мокра и премръзнала.

— Закъсняхте — посрещна ме тя укорително.

— Никога не критикувай шефа си, дори с намек. Началническото съсловие винаги има да се грижи за много неща.

Пресякохме площада по пътя на сивия мъж от предишната вечер, свихме надолу по уличката край „Краснаполски“ и после по залесения бряг на Оудезийц Воорбургвал — район, който спада към културните забележителности на Амстердам, но Белинда като че не бе в настроение за култура. Иначе жизнерадостно момиче, сега тя изглеждаше необщителна и отнесена, възцарилата се тишина бе доста тягостна. Нещо измъчваше Белинда и ако действително бях почнал да проумявам характера й, предполагах, че скоро ще изплюе камъчето. Оказах се прав.

— Ние в действителност не съществуваме за вас, нали? — подхвана внезапно тя.

— Кои вие?

— Аз, Меги, всички, които работят за вас. Ние сме просто нули.

— Ами знаеш как стоят тия неща — казах умиротворяващо аз. — Морският капитан не слиза до нивото на екипажа.

— Тъкмо това имам пред вид. Това казвам — ние в действителност не съществуваме за вас. Ние сме просто кукли, които се направляват от майстора-кукловод, за да се постигнат дадени цели. Всеки би могъл да бъде такава кукла.

— Виж, дошли сме тук да свършим мръсна и неприятна работа — казах меко аз. — Постигането на тази цел е всичко. Отделната личност няма значение. Освен това забравяш, че съм твой шеф, Белинда. Наистина не мисля, че би трябвало да ми говориш така.

— Ще ви говоря, както пожелая. — Не само жизнено момиче, но и с дух; Меги дори не би и мечтала да ми каже подобно нещо. Белинда обмисли за момент последната си фраза, после продължи по-спокойно: — Извинете. Не трябваше да казвам това. Но не разбирам защо е необходимо да се държите така с нас, по този отчужден начин и никога да не общувате с нас? Ние сме хора, нали? — но не и за вас. Ако ме срещнете на улицата утре, няма да ме познаете. Вие изобщо не ни забелязвате.