Кукла на верига

Обмисли предложението ми за малко, после се усмихна отново, седна в скута ми, опря длани в рамената ми, тъй че да бъде точно на една ръка разстояние от мен, и широко разтвори очи, както би направило всяко дете при подобна молба като моята.

Огромните виолетови очи бяха красиви несъмнено. Но имаха и друго качество. Бяха безжизнени и празни и сякаш не отразяваха светлината. Наистина проблясваха, но с блясък, който би могъл да ви заблуди само на снимка, защото в действителност беше абсолютно повърхностен — зад него се откриваше някаква странна тъмнота.

Отново много нежно отместих дясната й ръка от рамото си и полека вдигнах ръкава до лакътя. Съдейки по красивата външност на девойката, ръката й би трябвало да бъде прекрасна, ала излезе друго — цялата беше ужасяващо обезобразена от безброй пробиви, оставени от иглите на подкожни инжекции. Долната устна на Труди затрепери, тя ме погледна уплашено, сякаш се страхуваше от упрек, рязко свали ръкава на дрехата си, хвърли се към мен, зарови глава в шията ми и избухна в ридания, все едно сърцето й се късаше. Потупах я успокоително по гърба, колкото успешно би могъл да стори това човек, който има чувството, че ей сега ще се задуши, и насочих поглед към ван Гелдер.

— Вече знам защо ме поканихте да дойда тук — рекох.

— Да, знаете. Съжалявам.

— Осъществихте още един свой замисъл навярно?

— Отгатнахте. Бог е свидетел, че бих предпочел да ви спестя всичко това. Ала сам разбирате, че лоялността към колегите ми изисква да ги запозная с тия неща.

— И де Грааф ли знае?

— Всеки висш полицейски служител в Амстердам знае — каза ван Гелдер просто. — Труди!

Единствената реакция на Труди бе, че се вкопча още по-здраво в мен. Започнах да усещам симптоми на аноксия.

— Труди! — Този път ван Гелдер беше по-настойчив. — Време е за следобеден сън. Знаеш какво каза докторът. Хайде в леглото!

— Не искам — проплака тя, — не искам в леглото. Ван Гелдер въздъхна и извика:

— Херта!

Тозчас в стаята се появи някакво чудато създание от женски пол, сякаш повикването на ван Гелдер не бе изненадало тази дама, пък и не би могло, защото тя сигурно подслушваше на вратата. Представляваше огромна и ужасно дебела, патрава жена, която се придвижваше с гъша походка и носеше абсолютно същия тип дрехи, в които бе облечена куклата на Труди. Пред масивния й бюст провисваха две дебели руси плитки, привързани с ярки панделки. Съсухреното лице на тази старица — имаше повече от седемдесет години във всеки случай — беше силно набраздено, кожата й приличаше на напукан, кафяв гьон. Контрастът между веселото на цвят облекло и това дърто неописуемо същество беше смайващ и ужасен и внушаваше такава гротеска, че почти се превръщаше в скверност, ала, изглежда, не будеше подобни чувства нито у ван Гелдер, нито у Труди.

Старицата пресече стаята — за цялата си маса и патрав ход тя се придвижи доста бързо, — кимна ми едва забележимо за поздрав и без да произнесе дума, ласкаво, но твърдо положи ръка върху рамото на Труди. Труди моментално вдигна глава, сълзите й изчезнаха така внезапно, както и бяха дошли, усмихна се, свали ръце от врата ми и покорно стана. Отиде до стола на ван Гелдер, взе куклата си, целуна го, върна се при мен и ме целуна просто, както децата целуват за „лека нощ“, после почти побягна от стаята, следвана изкъсо от поклащащата се Херта. Изпуснах дълга въздишка и едва успях да се удържа да не избърша челото си.

— Можехте поне да ме предупредите — възнегодувах аз. — За Труди и Херта. Впрочем каква е тя? Херта, искам да кажа… Бавачка?

— Стара приближена на фамилията, както бихте казали вие в Англия. — Ван Гелдер отпи солидна глътка от уискито си, като да изпитваше нужда, и аз на часа последвах примера му, защото наистина изпитвах нужда — в края на краищата той беше привикнал към всичко това. — Беше икономка на родителите ми, родом е от остров Хюйлер в Зуйдер Зее. Както сигурно сте забелязали, хората оттам са малко — как казвахте вие — консервативни към дрехите. При нас е едва от няколко месеца, но нали видяхте колко добре се разбира с Труди.

— А Труди?

— Труди е осемгодишна. От петнайсет години насам тя все е осемгодишна и до края на живота си ще си остане на толкова. Не ми е родна дъщеря, както сигурно сте отгатнали, но дори собственото си дете не бих могъл да обичам повече. Всъщност тя е осиновена дъщеря на брат ми. Миналата година двамата с него работихме в Кюрасао — аз бях в наркотиците, а той бе към охраната на една наша петролна компания. Жена му беше починала преди няколко години… Миналата година те двамата с моята съпруга загинаха при автомобилна катастрофа. Някой трябваше да прибере Труди. Реших аз да я взема. Отначало не я исках… а сега не мога да живея без нея. Тя никога няма да порасне, мистър Шърман.

А неговите подчинени навярно все си мислят, че техният шеф е един щастливец, който няма друга грижа на главата си, освен Да поставя колкото се може повече злосторници зад решетките. Съчувствените забележки никога не са ми били сила, затова казах:

— И тази наркомания кога е започнала?