Кукла на верига

В коридора отвън иззвъня телефон. Ван Гелдер промърмори някакво извинение и тръгна да вдигне слушалката. Щом вратата се затвори зад него, почти същевременно втора врата се отвори, водеща към съседната стая, и на прага се появи едно момиче. Беше висока и слаба, носеше дълъг до глезените многоцветен пеньоар с извезан върху плата дракон. Едва ли имаше повече от двайсет и една-две години. Беше много красива: със сламеноруса коса, овално лице и огромни виолетови очи, които изглеждаха едновременно закачливи и проницателни — изобщо външността й беше толкова поразителна, че мина доста време, преди да си спомня за изискванията на доброто възпитание и да се изправя с усилие на крака — не беше малък подвиг да се измъкнеш бързо от дълбините на пещероподобното кресло.

— Здравейте — поздравих аз. — Пол Шърман. — Не звучеше кой знае колко интересно, но друго не можах да измисля.

Сякаш от смущение момичето лапна за момент върха на палеца си, после се засмя и пред погледа ми се бялнаха два реда идеални зъби.

— Аз съм Труди. Аз не говоря добре английски.

Действително, но отдавна не бях чувал толкова приятен глас да говори лош английски. Тръгнах към нея с протегната ръка, ала тя не подаде своята, вместо това закри с шепа устата си и захихика срамежливо. Не съм свикнал двайсетгодишни момичета да хихикат свенливо насреща ми и затова изпитах истинско облекчение, като чух изтракването на телефонната слушалка върху вилката, последвано от гласа на ван Гелдер, който тъкмо влизаше откъм коридора.

— Обичайният рапорт за оная история на летището. Няма още нищо да…

Ван Гелдер забеляза момичето, замлъкна, усмихна се, докато приближаваше към нея, и я прегърна през рамо.

— Виждам, че вече сте се запознали.

— Ами — заобяснявах аз — не съвсем… — И на свой ред млъкнах, щом Труди се повдигна и зашушука нещо в ухото на ван Гелдер, като ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Ван Гелдер се засмя, кимна и Труди бързо напусна стаята. Сигурно озадачението е било изписано на лицето ми, защото ван Гелдер наново се усмихна, но усмивката му далеч не ми се стори щастлива.

— Труди ей сега ще се върне, майоре. Отначало се стеснява от непознати. Но само отначало.

Както бе обещал ван Гелдер, Труди се върна почти незабавно. Този път носеше със себе си огромна кукла, изработена така чудесно, че на пръв поглед човек би могъл да я сбърка с живо дете. Беше висока около метър. На главата си имаше бяла типично холандска шапка, под която се подаваха руси къдрици със същия цвят като косата на Труди; надолу бе облечена в дълга до глезена, надиплена рокля от копринен плат и прекрасно избродирано елече. Труди така здраво притискаше куклата в прегръдката си, сякаш беше истинско дете. Ван Гелдер отново обгърна раменете й.

— Това е дъщеря ми — Труди. А това, Труди, е един мой приятел. Майор Шърман от Англия.

Сега тя приближи без колебания към мен, протегна ръка, приклекна леко, все едно се помъчи да направи реверанс, и се засмя:

— Здравейте, майор Шърман.

Нямах желание да остана по-назад в тази размяна на вежливост, затова се усмихнах и сдържано се поклоних:

— Мис ван Гелдер — много ми е приятно.

— Много ми е приятно. — Тя се завъртя и погледна въпросително ван Гелдер.

— Английският не се числи към силните страни на Труди — извини я ван Гелдер. — Седнете, майоре, седнете.

Извади от барчето бутилка скоч, наля две чаши, подаде ми едната и потъна в креслото си с въздишка.

След малко вдигна поглед към дъщеря си, която така упорито се бе втренчила в мен, че ме караше да изпитвам нещо доста повече от леко неудобство.

Няма ли да седнеш, скъпо дете?

Труди се обърна към ван Гелдер, засмя се лъчезарно, кимна и положи гигантската кукла в скута му. Той я прие с готовност — явно бе свикнал на това.

— Ще седна, татко — съгласи се тя и безцеремонно, но същевременно съвсем непринудено, сякаш бе най-естественото нещо на света, седна на коляното ми, прегърна ме през врата и ми се усмихна. Отвърнах на усмивката й, макар че за тая цел в момента трябваше да положа херкулесово усилие.

Труди ме изгледа тържествено и каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам, Труди.

Стиснах ръката й, за да й покажа колко много я обичам. Тя ми се усмихна отново, положи глава на рамото ми и затвори очи. Секунда-две погледът ми се задържа върху русата й коса, после погледнах въпросително ван Гелдер. Той се усмихна — една усмивка, пълна с тъга.

— Ако това няма да ви засегне, майор Шърман, Труди обиква всекиго.

— Всички момичета на една известна възраст са така.

— Вие сте извънредно прозорлив.

Не мислех, че е необходима кой знае каква прозорливост, за да се съчини забележката, която направих преди малко, затова замълчах, само се засмях и наново се обърнах към Труди.

— Труди? — повиках я нежно аз.

Тя не отговори нищо. Единствено вдигна глава за момент, усмихна се пак — една усмивка, изпълнена със странно задоволство, която неясно защо ме накара да се почувствувам като измамник, — стисна очи даже още по-здраво отпреди и се сгуши в мен.

— Труди — опитах на нова сметка. — Сигурен съм, че имаш прекрасни очи. Дай да ги видя, искаш ли?