Кукла на верига

— Дявол знае. Отдавна. Години преди брат ми да разбере.

— Някои от подкожните пробиви бяха пресни.

— Подложили сме я на лечение за отвикване. Но все пак инжекциите са твърде много, нали?

— Така е.

— Вижте, Херта я дебне като ястреб. Всяка сутрин я води в парка Вондел — Труди много обича да храни птиците. Следобед спи. Но понякога Херта се уморява привечер, пък аз често отсъствувам от къщи по същото време…

— Хващали ли сте я?

— Няколко пъти. Обаче нямам представа как проникват до нея.

— Стремят се така да окажат давление върху вас?

— Да, искат да ме притиснат. Какво иначе? Тя няма пари да си плати дозите. Но те са глупаци и не разбират, че ще предпочета да я гледам как бавно умира пред очите ми, отколкото да направя компромис. Затова продължават опитите си.

— Защо не я поставите под денонощен надзор?

— Ще се разбере официално. Което от своя страна автоматически означава уведомяване на медицинските власти. И тогава?

— Отива в клиника — кимнах аз. — За умствено недоразвити. И повече никога няма да излезе оттам.

— Повече никога няма да излезе оттам.

Не виждах какво друго да кажа освен довиждане, след което си тръгнах.

Глава IV

Следобед се затворих в хотелската стая и се заех да прегледам богато документираните и многостранни досиета и архиви, които получих от канцеларията на полковник де Грааф. Материалите обхващаха всички криминални разследвания, свързани с наркотици, независимо успешни или не, извършени през последните две години в Амстердам. Представляваха много интересно четиво, разбира се, ако се интересувате от убийства, самоубийства, деградация, разбити семейства, съсипан живот. За мен обаче в тях нямаше нищо. Изгубих цял час в опити да съпоставя и комбинирам улики, ала никаква значителна закономерност не успях да уловя. На края се отказах. Отлично тренирани умове като де Грааф и ван Гелдер сигурно бяха прекарали безброй часове над същата безплодна главоблъсканица и щом те не са сполучили да хванат някаква нишка, за мен изобщо нямаше надежда.

Рано привечер слязох във фоайето и оставих ключа си на рецепцията. Усмивката на помощник-управителя сега бе загубила малко от предишната си острота, вместо това бе станала почтителна, дори извинителна — очевидно имаше нареждания да опита нова тактика спрямо мен.

— Добър вечер, добър вечер, мистър Шърман. — Един мазен тон, който ми бе дори по-неприятен от обичайното му държане. — Боя се, че снощи сигурно съм бил малко рязък, но нали знаете…

— Няма нищо, приятелю, няма нищо. — Нямах намерения да позволявам на всеки срещнат хотелиер да ме превъзхожда по вежливост. — Напълно оправдано беше при създалите се обстоятелства. Трябва да е било като гръм от ясно небе за вас. — Хвърлих поглед навън, към падащия дъжд. — В пътеводителите не се споменаваше за подобно нещо.

Захили се широко, сякаш не бе чувал същата безсъдържателна забележка хиляди пъти, сетне лукаво подметна:

— Едва ли времето е най-подходящо за вашата английска разходка, мистър Шърман.

— Нямам избор. Заандам ме очаква тази вечер.

— Отивате в Заандам? — направи гримаса той. — Моите съболезнования, мистър Шърман. — Види се, знаеше за Заандам далеч повече от мен, което не бе никак изненадващо, понеже това име току-що бях научил от картата на града.

Излязох. Вали не вали, латерната скрибуца и стене с пълна пара. Тази вечер Пучини се носеше във въздуха, изтезанията върху него наистина бяха ужасни. Пресякох и се поспрях за малко при латерната, ала не заради музиката, която всъщност липсваше, а за да разгледам крадешком неколцина мършави и зле облечени хлапаци — рядка гледка в Амстердам, където хората не са големи почитатели на кльощавите фигури, — които се бяха наредили, подпрели лакът на латерната, и изглеждаха потънали в транс. Вниманието ми бе отклонено от някакъв сипкав глас, обадил се току зад мен.

— Минеер навярно обича музиката?

Обърнах се. Латернаджията ми се усмихваше изпитателно.

— Много.

— И аз също, и аз също.

Погледнах го учудено, защото според природните закони сетният му час бе близо и за едно такова твърдение не би могло да има опрощение. Отвърнах на усмивката му, както един любител на музиката се усмихва на друг.

— Отивам на опера тази вечер и непременно ще си спомня за вас.

— Минеер е любезен.

Пуснах две монети в тенекиената кутия, която мистериозно се яви под носа ми.

— Минеер е твърде любезен.

Имайки пред вид подозренията ми към него, същото си помислих и аз, но само се засмях милосърдно, върнах се отсреща и кимнах на портиера — с масонски фокус, известен само на портиерите, той на часа материализира едно такси от нищото. Казах на шофьора „летище «Схипсхол»“ и влязох в колата.

Тръгнахме. Ала не тръгнахме сами. Двайсетина метра след хотела, при първия светофар, погледнах през синкавото задно стъкло. През две коли зад нас забелязах жълтораиран мерцедес — такси. Не беше трудно да позная, че е едно от ония, които обикновено чакат при пиацата недалеч от хотела. Все пак би могло да бъде и чисто съвпадение. Светлината се смени и ние продължихме направо по Вийзелщраат. Същото стори и жълтораираният мерцедес.

Чукнах шофьора по рамото.