Кукла на верига

Скоро улових един крайбрежен параход с водоизместимост около хиляда тона, който тъкмо влизаше в пристанището. Още щом го забелязах, успях да съзра, че корпусът му е обшит с големи поръждавели кръпки, а на кърмата различих да се вее белгийският флаг. Часът също съвпадаше — оставаха минути до пладне. Проследих по-нататъшния курс на кораба и ми се стори, че направи по-голям обход в сравнение с другите съдове, които преди него видях да влизат в пристанището; също така се придържаше много близо до шамандурите, маркиращи прохода, ала може би тъкмо там дълбочината бе най-безопасна.

Не го изпуснах от очи през цялото време и когато наближи кея, вече успях да прочета доста олющения надпис на ръждивия нос. „Мариане“ — гласеше името. Види се, капитанът й педантично спазваше разписанието, но дали също така педантично съблюдаваше законите, бе отделен въпрос.

Слязох в ресторанта и си поръчах обяд. Не бях гладен, но предпочетох да се нахраня, тъй като в Амстердам досега ми вървеше да ям рядко и нередовно. Качеството на храната в „Хавенресторант“ е добре известно и аз ни най-малко не се усъмних в достойнствата на заведението, само че не си спомням какво точно обядвах този ден.

В един и половина пристигнах в хотел „Туринг“. Както и очаквах, Меги и Белинда още не се бяха върнали. Казах на рецепцията, че ще почакам във фоайето, но по начало нямам голяма слабост към хотелските фоайета, още по-малко когато имам да преглеждам книжа като тези в папката, взета от склада на Моргенщерн и Мюгенталер, затова поседях, додето администраторът напусне за момент мястото си, качих се с асансьора на четвъртия етаж и влязох в стаята на момичетата. Тук беше малко по-приятно в сравнение с предишната им стая и кушетката, която незабавно опитах, се оказа малко по-мека, ала това съвсем не бе достатъчен повод за Меги и Белинда да се премятат презглава от радост, още повече че при първото кълбо, накъдето и да е, щяха да се натъкнат на стена.

Останах изтегнат на кушетката повече от час, прелиствайки складовите фактури, които излязоха страшно безинтересни. Ала между всичките имена на доставчици едно се повтаряше удивително често и стоките му се връзваха логически с моите подозрения. Записах си името и адреса.

В ключалката се превъртя ключ и Меги и Белинда се появиха на прага. Щом ме видяха, на лицата им се изписа облекчение, моментално последвано от очебийно раздразнение.

— Нещо случило ли се е? — попитах спокойно.

— Така ни разтревожи — отвърна хладно Меги. — Администраторът ни каза, че ни чакаш във фоайето, а тебе никакъв те няма.

— Чакахме половина час. — Белинда направо бе гневна от този факт. — Помислихме, че си си отишъл.

— Бях много уморен и исках да полегна. Добре, да приемем, че съм се извинил, как мина при вас сутринта?

— Как… — Меги не изглеждаше особено помирена. — Не успяхме да намерим Астрид…

— Знам. Администраторът ми предаде съобщението ви. Можем да престанем да се безпокоим за Астрид. Тя замина.

— Замина?! — възкликнаха едновременно.

— Да. Извън страната.

— Извън страната?!

— Атина.

— Атина?!

— Вижте — не се сдържах аз, — нека оставим водевила за после. Двамата с Джордж са излетели от „Схипсхол“ тази сутрин, това е.

— Но защо? — попита Белинда.

— От страх. Лошите я теглят от едната страна, а добрият — аз — от другата. Ето защо тя решава да офейка.

— А откъде знаеш, че е заминала? — Многозначителен въпрос от страна на Меги.

— Един човек от „Балинова“ ми каза. — Повече нищо не добавих: ако изобщо им бяха останали някакви илюзии за техния мил и деликатен шеф, исках да ги запазят. — Плюс това проверих и на летището.

— Аха. — Меги не бе никак впечатлена от сутрешната ми дейност, още повече сигурно мислеше, че аз съм виновен Астрид да замине, и както винаги, имаше право. — Кой ще почва първи, Белинда или аз?

— Най-напред виж това. — Подадох й листчето с цифрите 910020. — Говори ли ти нещо?

— Нищо — отвърна Меги, след като огледа внимателно написаното и не пропусна да погледне от обратната страна на листа.

— Я дай на мен — предложи непретенциозно Белинда. — Добра съм по анаграми и всякакви кръстосани съчетания.

Действително. Почти веднага рече:

— Обърни го. Става 020019 — два часа след полунощ на 19-и, тоест утре сутринта.

— Общо взето, така е — снизходително казах аз. Половин час бях си блъскал главата, докато се сетя.

— И какво ще има тогава? — попита подозрително Меги.

— Който е написал цифрите, е забравил да обясни — отвърнах уклончиво, понеже вече почна да ми омръзва да лъжа. — Е, хайде, Меги, давай първо ти.

— Добре. — Седна на леглото и приглади светлозелената си памучна рокля, която й стоеше така, сякаш се бе събрала от многократно пране. — Сложих си тази рокля за парка, понеже Труди не ме е виждала с нея, на главата си вързах шал и…

— Носеше тъмни очила.

— Точно така. — Не беше лесно да объркаш Меги. — Помотах се около половин час, предимно между пенсионери и детски колички. После я забелязах, по-точно забелязах тази невероятно дебела стара… стара…

— Вещица?