Кукла на верига

Нищо не разбираше, просто не исках да има сбърчени чела и повдигнати вежди при вида на Шърман с тайнствен кафяв пакет под мишницата. Даде ми адрес, който изобщо не бе ми нужен.

Пъхнах пакета в багажника на полицейското такси и подкарах към края на града, пресякох предградията и продължих да напредвам на север. Не след дълго си дадох сметка, че се движа по брега на Зуйдер Зее, но погледът ми не стигаше до водата, понеже вдясно от пътя се издигаше висока защитна дига. Отляво също нямаше какво толкова да се гледа — холандският пейзаж трудно може да предизвика изблик на опиянение у туриста.

Скоро достигнах един пътепоказалец с надпис „Хюйлер, 5 км“, а няколкостотин метра по-нататък свих вляво от главното шосе и след минути-две спрях сред малкия площад на едно миниатюрно живописно селце. На площада имаше поща, отвън — обществен телефон. Заключих колата и я оставих там.

Върнах се пеша на магистралата и се закатерих по тревистия склон на дигата отсреща, докато набрах достатъчно височина, за да надникна отвъд, към Зуйдер Зее. Свеж бриз полъхваше над сините води, изпъстрени с лъчисти отблясъци от късното следобедно слънце, и с това като че се изчерпваха впечатленията от пейзажа — околната суша бе толкова ниска, че се очертаваше едва забележимо на хоризонта, подобно на плоска тъмна черта. Накъдето и да погледне човек, над равното пространство единствено се открояваше един остров в североизточна посока, на около миля от брега.

Това бе остров Хюйлер, който всъщност е остров само по име. Инженерите са построили изкуствен провлак до него с цел да улеснят достъпа на жителите му до благата на цивилизацията и да стимулират курортното дело. Върху провлака бе прокарано асфалтирано шосе.

Впрочем няма да е точно да се каже, че островът действително се открояваше на общия фон, защото повърхността му бе толкова заравнена и ниска, че всяка вълна с умерена големина положително би преминала безпрепятствено през него. Все пак плоският му релеф бе разнообразен от пръснати тук-таме ферми, няколко големи, типично холандски плевни, а на западния бряг, обърнато към сушата, бе разположено малко селце, струпано около пристанището. Също така островът имаше своите канали, разбира се. Друго нямаше какво да се види, затова слязох от дигата, продължих по магистралата до близката автобусна спирка и с първия автобус се върнах в Амстердам.

Реших да вечерям рано, тъй като не очаквах да имам друга такава възможност в по-късните часове, при това смятах, че каквото и да ми готви съдбата тази нощ, по-добре ще е да го посрещна сит. После легнах да спя, тъй като още по-малко очаквах да имам друга възможност и за сън.

Пътническият будилник зазвъня в дванайсет и половина. Събудих се, без да се чувствувам особено отпочинал. Облякох се грижливо: тъмен костюм, отдолу моряшко поло, най-отгоре — тъмно брезентово яке; обух леки обувки с гумени подметки. Пистолета си поставих в непромокаем калъф и го върнах в кобура под мишницата. В кесия от същата материя сложих два резервни пълнителя, пъхнах я в джоба на якето и дръпнах ципа. Хвърлих копнеещ поглед към бутилката уиски в шкафа, но тъй или инак не се изкуших да я взема: Тръгнах.

Както вече имах навик, превърнал се, кажи-речи, във втора моя природа, излязох през пожарния изход. Улицата долу беше безлюдна, което никак не ме изненада — предварително знаех, че никой няма да ме проследи, като напускам хотела. Просто не бе необходимо, защото тези, които ми желаеха злото, знаеха къде отивам и къде могат да ме намерят. Бях уверен, че знаят. Надеждата ми бе никой да не подозира, че знам какво знаят те.

Предпочетох да вървя пеша, защото едно, че не разполагах с полицейската кола в момента, и друго — станал бях алергичен към таксиметровите услуги в Амстердам. Улиците бяха пусти, поне улиците, които подбирах. Градът изглеждаше много спокоен и мирен.

Достигнах района на пристанището, ориентирах се и продължих, додето намерих прикритие в сянката под навеса на някакъв склад. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми показваше два без двайсет. Вятърът се бе усилил, а и въобще бе застудяло доста, ала не валеше, Независимо че дъждът се усещаше във въздуха. Надушвах го въпреки силната носталгична миризма на море, катран, въжета и всичко останало, което кара пристанищата навред по света да изпускат една и съща миризма. Накъсани облаци бягаха по мрачното небе, като сегиз-тогиз откриваха бледия лик на непълната луна, по-често я закриваха, но дори и тогава тъмнината нито за миг не ставаше непроницаема, защото в звездната синева непрекъснато просветляваха бързо променящи се пролуки.