Кукла на верига

— Добре, добре. Знам, че сума едри дебеланковци на средна възраст жертвуват сума време, за да те зяпат. А не бих се учудил, ако и слабите млади мъже не са по-малко на брой… — Замълчах замислено. — Двете ми момичета, обичам ви.

Спогледаха се.

— Ами — рече Белинда — много мило.

— Професионално казано, момичета, професионално казано. Чудесни рапорти и от двете, трябва да призная. Белинда, успя ли да видиш куклата, която момичето избра в магазина?

— Плащат ми, за да виждам едно или друго — отвърна чинно.

Измерих я с поглед, но не възразих.

— Точно така. Куклата е била с носия от остров Хюйлер. Същата като ония, дето видяхме в склада.

— Как успя да познаеш?!

— Бих могъл да ви излъжа, че съм медиум или гений. Но всъщност чисто и просто имам достъп до сведения, които на вас не са известни.

— Тогава кажи ги и на нас. — Това каза Белинда, разбира се.

— Не.

— Защо не?

— Защото в Амстердам има хора, които могат да ви хванат и да ви натикат в някоя тъмна, пуста стая и да ви накарат да проговорите.

Последва дълга пауза, сетне Белинда се обади:

— Ас теб не може ли да се случи същото?

— Може — признах аз. — Само че няма да им е толкова лесно да ме натикат в тъмната, пуста стая, първо на първо. — Извадих сноп фактури. — Да сте чували за Кастел Линден? Не? И аз не съм. По всичко изглежда обаче, че оттам снабдяват нашите приятели Моргенщерн и Мюгенталер с голямо количество стенни часовници.

— Но защо именно стенни часовници? — учуди се Меги.

— Не знам — излъгах откровено. — Може да има някаква връзка. Бях помолил Астрид да види дали няма да може да установи източника на един от видовете часовници — нали знаете, тя имаше доста познати от „подземния“ свят, от които искаше иначе да се отърве. Но ето че сега замина. Утре ще намина нататък.

— Ние можем да отидем още днес — заяви Белинда. — Какво ни пречи…

— Идете и със следващия самолет отлитате обратно в Англия. А ако не отлетите, нямам намерение да си губя времето да търся труповете ви. Ясно ли е?

— Да, сър — казаха кротко и в хор.

Колкото и да е неприятно, все по-ясно взе да става на сътрудничките ми, че аз далеч не хапя толкова лошо, колкото лая.

Събрах книжата и станах.

— Останалият ден е на ваше разположение. Ще се видим утре сутринта.

Изненадващо, двете като че не останаха особено очаровани от перспективата да имат остатъка от деня на свое разположение.

— А ти? — попита Меги.

— Ще се поразходя с колата из околността. Да ми се поизбистри главата. После ще поспя, а вечерта ще направя едно плаване с кораб.

— От ония романтични нощни обиколки по каналите? — Белинда се помъчи да вложи порядъчна доза фриволност в гласа си, ала нищо не излезе. Сякаш двете с Меги бяха надушили нещо, което на мен бе убягнало. — Нали ще трябва някой да пази гърба ти. Ще дойда с теб.

— Друг път. И запомнете, недейте да ходите при каналите. Изобщо не се доближавайте до тях, нито до разни нощни клубове. И най-вече кракът ви да не е стъпил на пристанището или близо до оня склад.

— А ти недей да ходиш никъде тая вечер. — Не повярвах на ушите си. За пет години никога не бях чувал Меги да говори така страстно, дори яростно, да оставим настрана, че никога не бе ми давала съвети какво да правя. Улови ръката ми, още един небивал досега момент. — Моля те.

— Меги!

— Толкова ли е наложително да правиш това плаване довечера?

— Виж, Меги…

— В два часа през нощта, нали?

— Какво ти става, Меги? Сякаш не си…

— Не знам. Впрочем знам много добре. Просто ледени тръпки лазят по гърба ми.

— Заповядай им да не лазят.

— Меги е права. — Белинда пристъпи крачка към мен. — Не трябва да излизаш тая вечер. — Лицето й бе изопнато от напрежение.

— И ти ли, Белинда?

— Моля те.

В стаята владееше някаква странна тягостна атмосфера, която ни на йота не успявах да проумея. Лицата им умоляваха, очите им гледаха почти отчаяно, сякаш току-що бях съобщил, че ще се хвърля от някоя скала в морето.

— Идеята на Меги е да останеш при нас — каза Белинда.

— Да — кимна Меги, — не ходи никъде и остани при нас.

— О, по дяволите! — отвърнах аз. — Следващия път, когато ми потрябват помощници, ще гледам да си подбера по-големи момичета.

Тръгнах към вратата, но Меги препречи пътя ми, повдигна се и ме целуна. Миг по-късно Белинда етери същото.

— Това е много лошо за дисциплината — казах аз. Шърман без почва под краката си. — Наистина много лошо.

Отворих вратата и от прага се обърнах да видя дали поне са съгласни с мен. Ала те мълчаха, просто стояха като вкаменени на местата си с някакво необикновено безнадеждно изражение. Тръснах гневно глава и излязох.

На връщане към „Рембранд“ спрях да купя малко кафяв табак и канап, с чиято помощ в стаята си пакетирах комплекта дрехи, които горе-долу бяха изсъхнали от снощната „баня“, написах отгоре някакво фиктивно име и адрес и слязох на рецепцията. Помощник-управителят беше на мястото си.

— Къде се намира най-близкият пощенски клон? — попитах.

— О, излишни грижи, мистър Шърман. — Педантичната доброжелателност се задействуваше автоматично, но усмивката вече бе изчезнала. — Ние ще изпратим пакета ви.

— Благодаря ви, предпочитам да го пусна лично.

— А, разбирам.